29 май 1876 г. Христо Ботев отвлича кораба „Радецки”

Денят е 29 май 1876 г. Австро – унгарският параход извършва своя редовен курс по р. Дунав. Корабът е пълен със стока, богати търговци и пътници. Около 12,30 часа три пъти изсвирва свирка. На палубата излезли Христо Ботев, Димитър Икономов и Никола Войновски, облечени в униформи. Те били въоръжени със сабя в дясната ръка и револвер в лявата.

Така известният български поет отвлича австрийския кораб „Радецки”.

След сигнала – 3 свирвания със свирка, настъпило голямо оживление.

Четниците се преоблекли за секунди в своите униформи

и захвърлили старите си дрехи.

Разбили сандъците и извадили оръжията. Превърнали се от обикновени пътници в армия. Войновски ги строил в две редици, а Ботев се изправил пред тях. Останалите пътници били затворени в първа и втора класа, за да не се допускат инциденти. Целият кораб бил под контрол, а капитанът нямал друг избор, освен да изпълни исканията на българските четници.

На 16 и 17 (28 и 29 нов стил) май 1876 г. Христо Ботев и „200 души български юнаци”, от различни румънски пристанища, се качват на борда на австрийския параход „Радецки”. Принуждават капитана Дагоберт Енглендер да спре близо до Козлодуй, където четата слиза и момчетата целуват „свещената земя на Майка България”. Оттам с усилен ход се отправят за Враца, но по пътя си не получават подкрепа.

Ботев не се смятал за постоянен войвода до слизането на Козлодуйския бряг. Той си мислел, че само е номиниран за такъв, и че четниците трябва да изберат кой ще ги предвожда. Първоначално четниците трябвало да бъдат ръководени от Панайот Хитов и Филип Тотю, но след като отказали да преминат Дунав, четите останали без главнокомандващ. Те се обединили, а Ботев бил назначен за главен войвода. След слизането на българския бряг, първото нещо, което четата трябвало да направи, било да избере водач.

Поетът бил избран единодушно.

На 18 май четниците приемат първото си продължително сражение на възвишението Милин камък. През същата нощ разкъсват обкръжението и се изтеглят в местността Веслец.. Правят неуспешни опити да се свържат с революционните дейци във Враца. Рано сутринта на 20 май четата заема позиции около трите върха Камарата, Купена и Околчица.

Водят сражение с редовна турска войска - срещу 205-мата са вдигнати на крак над 4000-а редовна и нередовна турска войска. Ботев, с ядрото на четата е под връх Камарата. Привечер, на 20 май (н. ст. 1 юни) 1876 г. след стихване на боя, в подножието на югоизточния склон на вр. Камарата, прострелян в сърцето загива гениалният поет и войвода Христо Ботев.

Капитанът Дагоберт Енглендер дава важни сведения за превземането на парахода в доклад до централния инспекторат във Виена, написан на 30-ти май, 1876г. От него става ясно, че „Радецки“ е нападнат на 29-ти май от въстаници, час след като е отплувал от пристанище Бекет.

Това се е случило в 12:30 часа.

Според капитана, никой не се е усъмнил в натоварените сандъци, понеже са отговаряли на условията. Той бил принуден от шестима въоръжени мъже да изслуша четниците. Капитанът симпатизира на четниците и дори след пристигането на парахода в град Видин, отказва да превози турската войска. След възгласите на четниците „Да живее капитанът“ и „Да живее Франц Йосиф“, Енглендер поклатил фуражката си и казал тихо „На добър час“.

Според разказите на капитана, Ботев му е направил много голямо впечатление. Той бил коректен и преди пристигането на българския бряг, го повикал да се увери, че товарът на кораба и касата са недокоснати. След като парахода дебаркирал, се чул силния глас на Ботев. Всички паднали на колене и целунали родната земя.

След тези събития, капитанът трябва да напише подробен доклад и да бъде преместен на работа в горната част на Дунав. Той отказва и молбата му е удовлетворена. Продължава да работи на „Радецки“, докато през 1885г. е назначен за началник бюро в плавателно отделение. Капитанът предава спомените си на Захари Стоянов през 1888г. През 1925г. той изпраща няколко много важни реликви за България – печата на парахода, оригиналния флаг с унгарски и австрийски герб, позволителното, копие от доклада, копие от Ботевото писмо до него на френски език и две дъски от борда на парахода. Всички тези предмети са предадени лично на Борис III от брата на Енглендер, който има едночасова среща с царя. На нея е присъствал и Кирил (брат на Ботев), който също е участвал в четата. Той праща подарък на капитана – портрет на Ботев.

По инициатива на Стоян Заимов през 1906г, се взима решение

да се изгради военно-исторически музей до Свищов по случай 30 години от освобождението. Идеята е, да се използва река Текир дере, която да стане Дунавски ръкав и мястото да се превърне във вечен пристан на „Радецки“. За тази цел трябвало парахода да бъде откупен от Първото императорско дунавско параходство във Виена. Свиква се народното събрание, за да се гласува предложението, отправено от Димитър Петков (министър председател). За нещастие, той е убит на булевард „Цар Освободител“ и идеята остава неосъществена и забравена.

През 1926г. отново се сформира комитет с името „Цар Освободител“, чиято цел е да се изпълни проекта. Тогава всички българи са призовани да помогнат, за да не се искат пари нито от царя – Борис III, нито от Народното събрание. Трябвало да се набавят 50 милиона лева, с които да се подпомогнат всички военно-исторически къщи, паметници, паркове, мавзолеи и музеи, издигнати от комитета „Цар Освободител“. След новината, че през 1927г. параходът ще бъде ремонтиран, се търси информация за състоянието му, чрез писмо, адресирано до цар Борис III. Свищовският комитет има за цел да ремонтира „Радецки“.

Истината е, че през 1918 г. параходът престава да се използва в Австрия, а

през 1924 г. е бракуван и след това унищожен.

Българската държава не предявява никакви претенции към него, въпреки, че той е от голямо историческо значение за страната ни. До това води бездействието на няколко правителства. За Австрия това е просто един кораб, който е изпълнил своето предназначение и вече не може да се използва.

Едва през 1960-та година, в България се подема инициатива за възстановяване на парахода. Събират се дарения от работници и ученици. Използва се парния влекач „Пловдив“ (строен в същата корабостроителница), на чиято база е построена реплика на „Радецки“. За целта са използвани стари чертежи и снимки. Йожеф Кирали също дава своя принос на 84 годишна възраст. Той е работел като бояджия на оригиналния параход и си спомня как е изглеждал.

Новият параход е открит тържествено по повод 90 годишнината от смъртта на войводата. Той акустира на козлодуйския бряг на 28 май 1966 г. Дълъг е 57.4 метра и е широк 17.5 метра.

Обявен е за музей и е включен в Стоте национални туристически обекта на България. На 4 септември същата година, пристига във Виена. Събитието е отразено от всички радиа, телевизии и вестници. След ремонт през 1988 г., оригиналният парен двигател е заменен с дизелов.

През 1973 г. при зимовката в Русенския лиман, „Радецки“ потъва след силен снеговалеж. Причината е в небрежността на екипажа. Параходът е изваден от български Варненски екип. На помощ идват румънски плаващ кран и съветски водолази.

Писмото на Христо Ботев до капитана и пътниците на парахода „Радецки“

Господин капитан!
Господа пътници!

Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.
С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество - България.
Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода "Германия" в Русчук през 1867.
И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния:

Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!