150 години от подвига на Хаджи Димитър

Отбелязваме 150 години от подвига на националните герои Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Честването на връх Бузлуджа в Стара планина ще бъде под патронажа на вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов.

Там ще има историческа възстановка на битката на войводата и неговата чета, в която ще участват близо 150 активисти на Националното дружество „Традиция". Ще бъде отслужена и заупокойна молитва в памет на загиналите.

На 18 юли 1868 г. е последната битка на четата, водена от Хаджи Димитър (Димитър Николов Асенов), на върха, носещ неговото име днес, известен като Бузлуджа. Според свидетелски показания на останалите четници, 28-годишният войвода е убит именно на върха.

Графити на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в столичния квартал "Стрелбище", снимка: "Любословие"

Гибелта на Димитър Николов Асенов е повод Христо Ботев да напише едно от най-известните си произведения - поемата „Хаджи Димитър“.

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!