Как България загуби $160 млн. в пясъците на Сахара

Нефтените мечти на България са стари колкото комунистическия режим. Още от национализацията през 1947 г. икономиката зацикля и властта започва да търси някакъв чудодеен лек за решаване на стопанските проблеми. Една от възможностите е откриването на полезни изкопаеми и най-вече на петролни залежи. С тази цел режимът предприема няколко авантюри, една от които е разораването на либийките нефтени полета.

От 18 и 25 април 1979 г. министърът на металургията и минералните ресурси Стамен Стаменов посещава Либия и Мароко. След връщането си той рапортува на Тодор Живков, че е осигурил нужните на България три милиона тона нефт годишно, които руснаците вече отказват да ни доставят.

Нещо повече – проблемът е решен за десетилетия напред, защото е уговорено България и Либия да сключат договор за проучване, добив и продажба на петрол за срок от 25 г.

„Предложението е много изгодно за нашата страна и ще даде възможност за получаване на солидни валутни приходи“ твърди министърът. Политиците ни толкова бързат да не изпуснат добрата сделка, че действат светкавично. На 10 май валутната комисия при Политбюро на ЦК на БКП под председателството на Гриша Филипов приема предложението. На 1 октомври взема решение споразумението да се подпише от българска страна от ДСО „Булгаргеомин“, а на 25 декември 1979 г. правителството одобрява договора – още преди Националната нефтена компания на Либия да го е подписала.

На „Булгаргеомин“ се отпускат за оборудване 104 млн. долара, 3 млн. рубли и 14 млн. лв. от държавния бюджет. По-късно са дадени още 50,2 млн. валутни лева (валутният лев струвал 1,23 долара).

За тези осем месеца никой не си прави труда да отиде или да прати някого да огледа мястото на бъдещата концесия. Всъщност Муамар Кадафи надхитря „приятеля си“ Живков, като му предлага крайно неизгодни условия. На 2 април 1980 г. Георги Димов е изпратен като генерален директор на Българската нефтена компания в Либия и за първи път вижда договора.

Клаузите са ужасяващи за България

Страната ни трябва изцяло да финансира проучването на територия от около 25 000 квадратни километра в пустинята Сахара за добив на нефт и газ в две концесии – НС-100 в Гадамес и НС-101 в Мурзук, като направи минимум 18 сондажа. Всяко откритие трябва да се докаже от още два.

В случай че се открие промишлено количество нефт, инвестициите за добива, транспортирането и преработката му се делят поравно. Не и петролът обаче – 82% от него остава за Либия и само 18% за България.

Но и това не е всичко. Около 9000 кв. км от територията на концесията в Сахара е недостъпна и сондажите се ограничават само на останалата площ.

Две години по-късно американецът Арманд Хамър успява да договори подобна концесия у нас срещу 42 на сто от евентуалния бъдещ добив. Нашите политици вадят наивния аргумент: „Ама ние получаваме в Либия само 18 процента.“ Отговорът е – защо сте се съгласили?

Въпреки трудните условия през следващите седем години са направени общо 69 сондажа и са открити 20 находища на нефт и 5 на газ. Запасите в тях се оценяват на 30-40 млн. т петрол, от които на България по договор се падат 18%.

Излиза, че нашият дял ще покрие дефицита в енергийния ни баланс от 3 млн. т годишно само за две-три години. Още през 1984 г. в България някои специалисти предупреждават, че концесията е неизгодна за нас, но въпреки това през януари 1985 г. правителството на Гриша Филипов решава „да се продължават нефтените проучвателни работи и да се осигурят средства за 1985 г.“

Големият проблем е, че за да се получи това гориво, трябва да се изградят тръбопроводи – 420 км от крайбрежието до Гадамес и 1000 км до Мурзук, за които България трябва да поеме половината разходи. Те се оценяват на около 400 млн. долара, които страната просто няма.

През 1987 г. сондажите са прекратени. За тези седем години България похарчва около 140 млн. долара за оборудване и 20 млн. за труд. А Муамар Кадафи протака. Либийците трябва да одобрят оценката на запасите, но докладът на българските специалисти е връщан четири пъти за преработка.

Така идва 10 ноември 1989 г. и Тодор Живков е свален от власт. Андрей Луканов обявява концесията за негова авантюра, въпреки че и през 1979, и през 1985 г. самият Луканов е участвал във вземането на решенията…

С общи усилия няколко правителства успяват да заровят 160 млн. долара в пясъците на Сахара. Което е последната българска петролна авантюра. Засега.

Предпочетохме нищо вместо малко

Oт 1989 г. започват да се търсят възможности да си възстановим поне част от разходите. Няколко петролни компании се интересуват от българската концесия, но сделката трябва да се одобри от либийците.

В края на 1989 г. „Ласмо“ успява да спечели съгласието на Кадафи и предлага да купи правата ни за 200 млн. долара плюс 5% от добива на нефт. Договорът е много изгоден за България, но правителството не упълномощава човек, който да го подпише.

След „Ласмо“ започват преговори с „Репсол“, които също имат концесия за проучване в Либия. Компанията се отказва, когато договорът е съгласуван и се чака да дойде тяхна делегация за подписването му.

„Либия е несигурна страна и няколко концесии там ще бъдат голям риск за нас“ – обясняват от „Репсол“.

Появяват се нови кандидати, но всяка следваща оферта става по-неизгодна. По време на управлението на Любен Беров и Жан Виденов искат да купят либийската ни концесия канадци – отначало „Хъски“, а после „Канадиън оксидентъл“, но никой вече не предлага да ни възстанови изцяло направените разходи. През 2005 г. срокът на концесията изтече.

В Сахара остава и купеното оборудване:

„Не беше възможно да получим парите, които бяха вложени дотогава – казва Кольо Тонев, по онова време главен секретар на Комитета по геология. – И трите правителства отказаха да продадат правата ни, защото се бояха да не ги обвинят, че са сключили неизгодна сделка.“

Така политиците ни предпочетоха да не вземем нищо, вместо малко, и да хвърлят вината върху своите предшественици.

Автор: Крум Благов

Източник: "Спомени от Народната република"