Ива Пехливанска пред ФАКТИ: В някои области спешната помощ съществува „на хартия“

Какво е предизвикателството да си парамедик, да работиш в Спешна помощ, да помагаш… Пред ФАКТИ говори Ива Пехливанска, председател на Съюза на парамедиците в България.

- Г-жо Пехливанска, в Съюза на парамедиците вече имате ясните данни от ваш анализ какво се случва със спешната помощ в различните населени места на страната. Говорите за критично положение, защото…
- Критичното положение се дължи на натрупвани с години структурни, кадрови и организационни проблеми. Данните ни показват, че в редица региони липсват достатъчно екипи, линейките са остарели, а кадровият дефицит е достигнал опасни нива. Реално в някои области спешната помощ съществува „на хартия“, а на практика не може да реагира адекватно при нужда.

– В линейките липсват над 340 лекари, а положението е критично в София, край морето и в Силистра. Какво не се прави както трябва на тези места?
- Проблемът не е само в липсата на лекари – той е в липсата на устойчиви решения. В София натоварването е огромно, заплащането не отговаря на риска и отговорността, а административният натиск отблъсква специалистите. По морето проблемът се задълбочава сезонно – с наплива от туристи, без да има гъвкави механизми за подкрепа. В Силистра, както и в други погранични райони, липсват достатъчно млади кадри, а центровете не могат да предложат условия, които да ги задържат.

– Според анализа ви има дни, в които цели областни градове остават без нито един лекарски екип. Как става това, защо и кои са градовете? Какво обяснение си давате?
- Да, имаме случаи, в които например Видин, Разград, или Кърджали остават без нито един дежурен лекар в линейките. Това се случва, защото графиците не могат да бъдат покрити – няма желаещи да работят, хората са претоварени, има чести болнични, а заместници – няма. Този срив в екипността застрашава реално живота и здравето на гражданите.

– А заплатите на лекарите в спешните екипи се увеличиха, нали така… И пак няма хора, защото…
- Да, увеличения има, но те не са достатъчни спрямо натоварването, условията и риска. Заплатата, сама по себе си, не е достатъчен мотиватор. Когато работиш 12-часова смяна в стрес, с риск от агресия, с износено оборудване и в малък екип, дори по-високото възнаграждение не компенсира огромното натоварване и липса на кариерно развитие в системата.

– При какви условия работят спешните екипи…
- Работят при тежки и често небезопасни условия – понякога в райони с повишена агресия, с недостатъчна техника, с линейки в лошо техническо състояние. Няма психологическа подкрепа, няма достатъчно обучения, няма ефективна защита от институциите, когато колегите ни са нападани или обиждани.

– Има записан стандарт за реакция и пристигане на екип – 8–10 минути в града и 20 минути в селата. Съответства ли това на действителността, или буди насмешка…
- На практика, в голяма част от случаите тези срокове не могат да бъдат спазени. В големите градове – заради трафика и недостатъчния брой екипи. В селата – заради отдалечеността и липсата на пунктове. Стандартът е добър като идея, но без ресурсно обезпечаване остава пожелателен.

– Секторът се нуждае от реформи, но за това само се говори. Защо нищо не се прави…
- Защото липсва политическа воля и дългосрочна визия. Проблемите на спешната помощ не са приоритет в дневния ред на институциите – до следващата трагедия, когато всички започват да търсят виновни. Няма последователна политика, а решенията са временни, често на парче и без консултация със специалистите на терен.

– Казвате, че системата отхвърля лекари на граждански договор. Каква е причината?
- Има административни и бюрократични пречки. В някои центрове управлението не желае да работи с външни специалисти, в други случаи се поставят абсурдни условия пред младите лекари. Вместо да използваме гъвкавостта на гражданските договори за временна подкрепа – ги отхвърляме.

– От Съюза на парамедиците настоявате за законодателна реформа, но има ли кой да ви чуе. Не за първи път правите предложения?
- За съжаление, досега диалогът с институциите е непоследователен. Имаме конкретни предложения за нормативни промени – от дефинирането на ролята на парамедика, до създаване на система за защита на екипите. Пращаме становища, говорим публично, но отговорността се размива между различни звена. Не спираме да настояваме – защото системата няма да се оправи сама.