Арх. Игнатов: Отговорността се размива

Опожаряването на тютюневите складове в Пловдив постави отново на дневен ред проблемът с безстопанствеността на сградите архитектурен паметник на културата. Основният от тях е как да бъдат стимулирани собствениците им да ги поддържат. Част от собствениците ги продадоха на крупни инвеститори, но за съжаление малцина са предприемачите, които са запазват автентичния вид на сградите. Какво може да се направи? Ето какво каза арх. Борислав Игнатов, председател на Камарата на архитектите в България за читателите на най-големия сайт за недвижими имоти imot.bg.

 

- Арх. Игнатов, от една страна имаме физически лица, собственици на архитектурни сгради с културно значение, а от друга – крупни инвеститори. Глобата за нестопанисване на тези сгради е 30 000 лв. Но това е много за частно лице и малко за юридическо. Не трябва ли законът да разглежда тези две групи собственици различни начини?

- Наистина трябва да има методика и категоризация. Не може една сграда, като например „Захарна Фабрика”, да се приравнява с къща в центъра на някой град. Основното, което искаме е да се изработи методика и ясни правила, които да се знаят предварително от всички. И юридически, и физически лица да са наясно какво рискуват, когато неглижират собствеността си.

- Как този въпрос е решен в други държави?

- Имам информация от САЩ, тъй като съм живял и работил там, но получавам такава и през Архитектурния съвет на Европа (АСЕ) за европейските практики. Там юридически лица понасят много по-големи материални санкции, отколкото физическите. Но криминализирането на действията по унищожаване на нещо е концентрирано върху конкретния извършител, който е физическото лице и това има огромен възпиращ ефект.

Всеки градски център на Европа е запазен във възможно най-автентичен вид. Там не може да видите дори графити, какво остава за нещо по-сериозно. Всичко, което се отнася до унищожаване на сграден фонд и особено на културно наследство, е криминализирано. Не е просто административна санкция.

- Нека се върнем в България. Какво е най-належащото, което трябва да се направи?

- Първата стъпка, която трябва и изискваме в момента да се направи, е за се приложи законът, както е в момента. Законът не е лош, напротив – дава много сериозни механизми, но това, че никога не са приложени е нещо, което ни отличава от Европа. Имаме закони, които в определени аспекти са доста по-строги от европейските, например Законът за устройство на територията (ЗУТ). Механизмите в нашия закон са толкова по-усложнени и трудни за получаване за разрешение за строеж за някаква обикновена къща или кооперация спрямо Европа, че нашите проекти би трябвало да са безкрайно по-хубави от техните. Реалният резултат, обаче не е такъв. Трябва да направим механизми, които са ясни, лесни за разбиране, опростени и винаги да се знае кой е отговорен за дадено действие. В момента при нас имаме този проблем, че отговорността се размива сред много голям брой одобряващи органи, инспекции и други и нямаме яснота в конкретния момент, за конкретното нещо кой е отговорен. Нямаме към кого да се обърнем да търсим съответната отговорност.

- Дефакто инвеститорите се възползват от ситуацията...

- Те от една страна се възползват, а от друга страдат от неясните правила, тъй като във всеки момент, всеки може да им каже, че това се тълкува по един, а не по друг начин. Има случаи, когато проектите стоят в общини за одобрение с месеци, а някои и с години без да има нито отказ, нито приемане, което също е недопустимо.

Това, което трябва да направим като общество, е да си помогнем да опазим това, което имаме и да създаваме новото..

- Как обаче да се предпазим да не се стига до състояние на полуразрушени сгради и дори до опожаряването им?

- Мое лично мнение е, че е необходимо да има много сериозни санкции за сгради, които са доведени до необитаем вид. Например, данъците за сгради, които се обитават трябва да са едни, а тези които не се ползват, необитаеми са или са в лошо състояние, трябва да бъдат в геометрична прогресия.

Ярък пример от чужбина са сградите около Central Park в Ню Йорк, които към момента са може би най-скъпите в света. Те са строени края на XIX в. и началото на XX век. През 70-те години на миналия век са били напълно превърнати в руини, обитаеми от клошари и наркомани. Собствениците на въпросните сгради или са нехаели за тяхното състояние, или не са можели да излязат на глава с тях. През 80-те години графитите, и като цяло вандализма на сградите, е обявено за криминално деяние и се налагат изключително високи глоби на собственици, които не поддържат сградите си в добър вид. Те са комбинация между глоби и данъци. Дефакто данъкът е висок, но глобата може да бъде налагана всяка седмица, всеки месец, което натрупва огромни задължения. Резултатът е, че собствениците сами отиват в общината в Ню Йорк с молба да им приемат сградите като дарения, само и само да се отърват от огромните задължения. Общината получава тези сгради, ремонтира ги, след което печалбата от тях е огромна. С парите се финансират други дейности, като например се изчиства метрото от графити, улиците от наркомани, финансират полицията. Всичко е въпрос на управление. Културното наследство е едно от основните богатства, които могат да бъдат разработени по този начин.