Ерата на концесиите

След края бурните години на приватизацията мнозинството икономически гадатели предполагат, че България е в началото на дълъг и спокоен период на бавно и мълчаливо натрупване. Собствеността изглежда разпределена, както и пазарите. Дори естественият процес на

вторичната приватизация върви бавно,

без следа от сериозен инвеститорски интерес от чужбина. Нито следа от верижните препродажби на прясно придобити фирми и имоти, при които пазарната цена на едни и същи активи набъбва със стотици проценти годишно. Тези обичайни явления на преходната икономика, на която бяхме свидетели в Източна Германия, Централна Европа и в цяла Русия, изглежда подминават България. Без съмнение дефицитът на кредита и грамадните преобезпечения, които налагат банките, играят ролята на главна сдържаща причина за латентното състояние на пазара за недвижимости и индустриална собственост. Обаче

пасторалната картина е измамна,

защото в страната все още има значими източници на доход, чиято експлоатация все още не е започнала. Така е, защото са свързани с обекти, които трудно могат да бъдат приватизирани по досегашния ред. Става дума за пътищата, пристанищата, летищата, реките, водите и пр. обекти на естествения и наложен от държавата монопол. Усвояването на тези атрактивни източници на доход ще става по познатия начин - чрез сделки с държавата и общините. Няма да се е минала тази година и ще станем свидетели на

революцията на концесиите,

която ще донесе не по-малко изненади и разочарования от приватизационния бум. Всъщност първите стъпки по новия път бяха направени с няколко природни находища, които бяха отстъпени като част от приватизацията на заводите, които ги експлоатират. Единствените опити за истински концесионни сделки засега си остават водните концесии. Концесиите за чистотата са такива само на думи, защото не се отдава за ползване някакво изключително право. Там става дума всъщност за особени договори за поръчка. Достатъчно е възложителят да спре да плаща, за да изчезнат концесиите от икономическата реалност като дим (за да се възнеснат в безконечни съдебни спорове). Не е така с реалните водни концесии, където концесионерът безусловно владее предоставения му монополен ресурс. Спирането на експлоатацията дори за дни ще е равнозначно на национална катастрофа. Щом получи владението

концесионерът е в по-силна позиция

от държавата и само едни много добре установени правила за взаимоотношенията с държавните органи могат да го респектират дотолкова, че да изпълни ангажиментите си по концесионния договор. За тези правила трябва да мислим още отсега, преди да е настъпила ерата на концесиите. Ако разчитаме на действащия закон за концесиите с пълната свобода на администрацията да договаря с концесионера каквито си ще условия, злощастната приватизация на авиокомпания "Балкан" ще ни изглежда като закачка в сравнение с бедите от необмислени концесии.

Световният опит е пълен със скандали

с концесии. Най-често срещаният сценарий лесно може да се разкаже. Представете си малка, глупава държава, която е взела половин милиард долара кредити от европейски и световни банки, за да си оправи пътищата. После ги дава на концесия. Мигом се явява гръмко чуждоземно име и печели. Предлага да плаща 30 млн. годишно за правото да таксува всеки пътуващ и да влага поне 100 млн. годишно за поддръжка на пътищата. Прави местно дружество, което поема концесията. От такси събира, да речем, 200 млн. годишно. Плаща първата вноска от 50 млн. - и дотук. Платеното се избива за 55 дни, още 30 дни покриват разходите за заплати на касиери, вардачи и козметичните ремонти на пътя. От четвъртия месец нататък всичко изкарано си е чиста печалба. Да дава обещаните 100 млн. за поддръжка обаче на концесионера-измамник през ум не му минава. Нито да плаща вноската за следващите години. Вместо това той започва една епохална съдебна битка, защото държавата го излъгала в сметките за пътниците, които да минават по неговите пътища и т.н., и т.н.

Разбира се, между третата и петата година държавата най-сетне успява да изгони натрапника и да си върне владението на пътищата. Междувременно кухото местно дружество-концесионер е фалирало, пътищата са се разкапали, трябва да се търсят спешно нови заеми за ремонта им. Междувременно измамникът е спечелил между 400 и 800 милиона и води срещу държавата дела пред всевъзможни съдилища в страната и в странство. Дали е нужно да разбираме от собствен опит, че такива неща се случват или ще успеем този път да премислим и избегнем провалите?