"Warcraft": От компютъра на екрана

Да направиш свестен филм по компютърна игра се оказва кино предизвикателство, което е достойно за Нобелова награда. Тук не говорим дори за добър филм, а за такъв, който поне да е търпим за гледане. Ако някога е имало игра, която предлага достатъчно силна история, за да може това да бъде направено, това е „Warcraft”. Епичният фентъзи свят на „Blizzard” дава толкова много материал,  че наистина беше въпрос на време появата на лента по поредицата.

Работата по нея трябваше да започне още преди десет години, съвпадайки с манията по “World of Warcraft”,  предшествана от революционната “Warcraft 3”. Работата по проекта обаче се забави заради смяна на режисьори, промени в сценария, въпроси около финансирането и т.н. Най-сетне имаме филма “Warcraft”, който обаче, отново не успява да ни убеди, че е достойна екранизация по компютърна игра.

Основният проблем на лентата е, че тя е насочена изцяло към феновете на играта и някак си избягва да направи контакт с редовия зрител. Във филма ние виждаме едно бясно препускане през сюжета на първата част на играта, което е много красиво, но разказано по претупан и прекалено забързан начин.

Във филмът има заложена история, която, за да бъде разказана добре, изисква поне около 3 часа, докато всъщност имаме едни 2 часа, в които се нахвърлят отделни парчета от историята, без да има достатъчно силна връзка помежду им. Общо взето, филмът изглежда като приказка за лека нощ, а не като епоса, който би трябвало да бъде.

Иначе сюжетът има добър замисъл. Това обаче е нормално, когато говорим за игра като “Warcrraft”, която има една от най-интересните и сложни истории, които сме виждали. В нея я има епичността на „Властелинът на пръстените“ и онази драматичност, непредвидимост и обективност, характерна за „Игра на тронове“. Естествено, филмът не бива да бъде сравняван, с което и да е от тези заглавия, но той можеше да е прекрасен хибрид между идеите и на двете. Един изключително пъстър фентъзи свят, в който милост за главните герои няма, като те постоянно умират или просто се превръщат в злодеи. Във филма това е загатнато, но липсва драматичност. Имаме няколко случаи на смърт на централни герои, но те са предадени без каквато и да е драматургична стойност. Те просто умират през напъни за някакво въздействие над зрителя, което въобще не се получава. Всичко се развива на прекалено бързи обороти, които пречат на филма да разкаже по наистина емоционален и обвързващ начин иначе добрата си история. За това и той е далеч от това да бъде класен мащабен епос, за какъвто има първоначален потенциал.

Естествено, има и някои добри страни. Имаме истинска визуална феерия, която ни представя света на „Warcraft”по начин, по който всички са мечтаели да го видят.  Макар и набързо, цялата география на този мащабен свят ни е представена така, че наистина да накара окото да се наслаждава.  Поощрение заслужава и идеята с представения равностоен поглед между света на хората и света на орките. И в двата лагера имаме добри и лоши герои, като във филма има заложени някои скрити социални послания, за които можеше да бъде отделено време да бъдат доразвити, обогатявайки самия сюжет. Всъщност „Warcraft”можеше да бъде един много стойностен комерсиален епос, ако просто беше отделил повече време за развитие на самата история, разказвайки я на редовия зрител, а не просто разчитайки, че филмът ще бъде гледан от фенове на играта, които така или иначе знаят цялостната история и просто искат да я видят на голям екран с яки ефекти.

Режисьорът Дънкан Джоунс просто трябваше да предаде нужната драматургична стойност на филма, а не да се отдава не фенско възпяване на гейминга. Той е създал визуална прелест, лишена от емоция, която е заложена в самия филм, но не е изкарана на преден план.

Естествено, в такъв тип филми актьорската игра не е от чак такова значение. Травис Фимел обаче се справя добре като Лотар, вкарвайки познатия ни психопатичен поглед от „Викинги“. Тук обаче имаме историята на един образ, която реално е недоразказана. Знаем, че той има някаква лична драма и уж проблемни отношения със сина си, но това е разказано някак си постфактум и между другото. Един потенциално силен образ, лежащ върху собствените си мускули. Пола Патън пък просто се опитва да бъде секси орк, без да се занимава със същината на образа. Останалите герои са по-скоро клиширани и ясни предварително. Най-интересен и добре развит е образът на основният образ от орките – Дуротан. Това е поне персонаж, чиято драма е добре показана и развита. Той е един от тези, чрез които наистина можеш да съпреживееш случващото се на екрана.

„Warcraft”е филм с голям потенциал, който обаче не е достигнат, просто защото сюжетът не  е развит по начин, който да накара зрителите да се свържат достатъчно силно с историята. Лентата е насочена към закоравели геймъри, което показва причините за нейния огромен успех в Азия и скромните й резултати в САЩ и Европа.

“Warcraft” е едно  приятно пиршество за окото, което има потенциал за много повече.