Доган в предговор на книга за Симеон II: Световният елит осъзнава кризата на властовите практики!

Трудно се гради демокрация без демократи, е мотото на почетния председател на ДПС

Почетният председател на ДПС Ахмед Доган написа предговор за книгата за Симеон Сакскобургготски - „Н.В. Цар Симеон II Една цел – България“.

„Трудно се гради демокрация без демократи“ е озаглавил предговора си Доган.

„Виновници“ за издаването на книгата са Либералният институт за политически анализи и Фондация „Либерална интеграция“, тя излиза със съдействието на ALDE - Алиансът на либералите и демократите за Европа.

В книгата са събрани послания и изказвания на Симеон по значими поводи, но след времето, в което бе премиер – започват от март 2010 г. Всички те зоват към единение, избягване към конфронтацията, мисъл за Родината.

Представянето е в понеделник, 24 септември, в двореца „Врана“.

„Винаги съм приемал за един от шансовете на живота ми като действащ политик, два последователни мандата да участвам в полагането на новия фундамент на коалиционната култура в процеса на демократизация на нашата страна“, започва предговора Ахмед Доган.

И веднага добавя:

„Основополагащ принцип на Симеон II за „смисъла на политиката в днешно време е работата с хората, в името на хората“. Но в същото време той констатира „парадоксалната ситуация“, че натрупаният дефицит на доверие към държавните институции и към партиите се запълва с уродливи явления като популизъм и национализъм:

„Предупрежденията на Симеон II звучат като откровение, че дискриминацията и етническите конфронтации трябва да бъдат преодолени на всяка цена и в никой случай да не се допуска навлизане в тази опасна спирала, от която да последват още по-вредни явления“. И насочва към пътя за изстрадано цивилизационно решение на проблема: „да проявяваме повече уважение един към друг и да вярваме, че с добро може повече да се постигне, отколкото с омраза и екзалтации“, добавя Доган.

Той подчертава, че българският политически елит не се е справил с предизвикателствата на времето след приемането ни в НАТО и ЕС и не се е възползвала от личността на Симеон като исторически бонус за постигането на значими национални цели.

"Българският политически елиит не беше готов да отговори на тези мащабни предизвикателства за реформиране на обществото и държавата. Въпросният “нов хоризонт“ предполагаше сравнително нова и ясна прагматична визия за съчетаване на реформаторските политики с продуциране на нови структури и дейности с по-висока социална ефективност".

Специално място Доган отделя на липсата на коалиционна култура за постигането на "диалогия" между партньорите. "Тази задължителна необходимост на политическия процес у нас Доган определя като "националната отговорност и смисловата толерантност в името на „обществения интерес и нуждите на данъкоплатците“. „В демокрацията има място за всички и свободата е основен принцип в нея“.

Доган е убеден, че съвременното развитие на политико-обществените отношетния изисква "директното включване на гражданите при взимането на решения", защото това "реално овластява гражданите и гражданското общество до степен на стратегически партньор на всяка коалиционна формула".

"Това превръща релацията: гражданско общество--властова система на държавата , включително и опозицията, в състезателна писта на всички политически субекти. Само при тези условия гражданското общество има шанса реално да се преобразува от гласоподавател и наблюдател в дейностен суверен на демокрацията..", подчертава той.

Липсата на тази релация днес е в основата на кризата "на сегашния модел на управление, който в основни линии е утвърден преди повече от двеста години".

Според него този модел, утвърден от Брюксел "генерира „демократичен дефицит“ в институциите (Лисабонски договор), който „ отдалечава гражданите и ги закотвя в ролята им само на наблюдатели“.

Световният елит на либералната демокрация не само осъзнава кризата на властовите практики от XIX век, подчертава Доган. "Правят се опити за „ разширяване на ветрилото“ на реалната демокрация в полза на инициативата на гражданите. Но това все още не е достатъчно и процесът е мъчително бавен".

И завършва предговора си така: „В този исторически ракурс Симеон II беше и си остава национален капитал с европейско политическо измерение. Личности като него избягват обобщенията и коментарите на политиката и историята. Защото те живеят в тях...“

Ето и пълният текст на предговора на Ахмед Доган към книгата на Симеон II, под заглавие: "Трудно се гради демокрация без демократи“

За мен е въпрос на чест поне отчасти да се доближа до усещането, възприятието, рационалното осмисляне и прагматичното визиране на актуалните политически реалности в България от Н.В. Симеон II.

Винаги съм приемал за един от шансовете на живота ми като действащ политик, два последователни мандата да участвам в полагането на новия фундамент на коалиционната култура в процеса на демократизация на нашата страна. Защото Симеон II не само е част от българската история през последното столетие. В същата степен Симеон II, и всичко, което е свързано с неговата предистория, присъства в състава и структурата на европейския политически елит от последните няколко столетия. Тъкмо този елит, с неговите политически позитиви и негативи, и най-вече онова, което той предизвиква в публичното пространство на Историята, преди 2-3 столетия, првръща Европа в лидер на модерната епоха. И тя е това, което е...

За съжаление политическата класа на България само частично се възползва от този исторически бонус за постигането на значими национални цели. Разбира се, НАТО и ЕС са важни стратегически постижения, свързани с евро-атлантическия ценностен избор в перспективата на сигурността и устойчивото развитие на страната. Но тъкмо затова този избор има статуса предимно да трасира възможности за задаване на нов хоризонт за развитието на България, а не е крайна политическа дестинация на Историята.

Българският политически елит (в съдържанието на това словосъчетание нескромно включвам и собствената си особа) не беше готов да отговори на тези мащабни предизвикателства за реформиране на обществото и държавата. Въпросният “нов хоризонт“ предполагаше сравнително нова и ясна прагматична визия за съчетаване на реформаторските политики с продуциране на нови структури и дейности с по-висока социална ефективност.

Съблюдаването на този динамичен баланс на реформата на „ старото“, от една страна, и създаването на „нови“ институционални и социално-икономически структури с по-ефективно функциониране, от друга страна, се очертава като качествен критерий за обобщена оценка на Прехода.

В този контекст е от особена важност и въпроса за коалиционната формула, която в качеството си на разнопластов политически субект проектира, организира и управлява реализирането на динамичен баланс на властовата система с нейните консенсусни приоритети, в конкретна управленческа програма.

В случая политическите параметри на диалогията за постигане на консенсус между партньорите са националната отговорност и смисловата толерантност в името на „обществения интерес и нуждите на данъкоплатците“. „В демокрацията има място за всички и свободата е основен принцип в нея“.

Основополагащ принцип на Симеон II за „ смисъла на политиката в днешно време е работата с хората , в името на хората“. Но в същото време той констатира „ парадоксалната ситуация“, че натрупаният дефицит на доверие към държавните институции и към партиите се запълва с уродливи явления като популизъм и национализъм: „Предупрежденията на Симеон II звучат като откровение, че дискриминацията и етническите конфронтации трябва да бъдат преодолени на всяка цена и в никой случай да не се допуска навлизане в тази опасна спирала, от която да последват още по- вредни явления“.

И насочва към пътя за изстрадано цивилизационно решение на проблема: „ да проявяваме повече уважение един към друг и да вярваме, че с добро може повече да се постигне, отколкото с омраза и екзалтации“.

Според него развитието на реалните демократични процеси налага и поставянето на дневен ред и на по-щекотливи въпроси за необходимостта от „промяна в манталитета, както на управляващите, така и на гражданите“. Тази промяна е предпоставка за реална съпричастност на гражданите при взимането на решения и в тяхното изпълнение, съобразно принципите на платформата за „ отвореното управление“ .

За по-информираните читатели е интересно да знаят, че „Партньорството за открито управление“ започна от един нарочно организиран форум в Ню Йорк през 2011 г. Формално тя е подкрепена от много държави, включително и от България, но според социологическите проучвания в различни страни е все още далеч от превръщането му във водеща тенденция в обновяването на класическото разбиране на демокрацията и нейните принципи и механизми. В европейски контест тази платформа е в синхрон с мерките на Лисабонския договор ( влязло в сила от 01.12.2009 г.), предписващ по-голяма роля на гражданите във властовата система на държавите от ЕС.

Основната идея на „ Платформата за открито управление“ е преобразуването на ролята на гражданите и гражданското общество от наблюдатели на социалните процеси в активни съ-субекти на властовата система на държавата.

Идеята, че „ гражданското общество определя държавата“ е от средата на XIX век във водещи философски системи на Европа. Но реалните властови практики прелегитимират държавата като основен суверен, който определя опцията на свободата и на профила на гражданското общество. Доминиращият статус на гражданското общество, дори само като хипотеза, води до съществени промени на смисъла и съдържанието на коалиционния субект.

Приоритетното обслужване на гражданите, особено директното им включване при взимането на решения и при тяхното поливариантно изпълнение в социалната сфера, реално овластява гражданите и гражданското общество до степен на стратегически партньор на всяка коалиционна формула.

Това превръща релацията: гражданско общество--властова система на държавата , включително и опозицията, в състезателна писта на всички политически субекти. Само при тези условия гражданското общество има шанса реално да се преобразува от гласоподавател и наблюдател в дейностен суверен на демокрацията...

Тъкмо в тази връзка се заговори за криза на сегашния модел на управление, който в основни линии е утвърден преди повече от двеста години. Защото тъкмо този модел капсулира живите форми на демокрацията във властовата матрица на държавата.

Този модел генерира „демократичен дефицит“ в институциите ( Лисабонски договор), който „ отдалечава гражданите и ги закотвя в ролята им само на наблюдатели“.

Тук не става въпрос дори и за неправителствените форми за ангажирано и активно взаимодействие с държавните институции, а за насърчаване на самоинициативата на свободните граждани за непосредственото им включване в реалния процес на взимане на решения и за участие в тяхното опредметяване в живия живот.

Световният елит на либералната демокрация не само осъзнава кризата на властовите практики от XIX век. Правят се опити за „ разширяване на ветрилото“ на реалната демокрация в полза на инициативата на гражданите. Но това все още не е достатъчно и процесът е мъчително бавен.

По-съществено е, че тази тенденция е израз на есенциално актуализиран проект за реалното разгръщане на живата демокрация в модерния свят. И тъкмо затова тази „ тенденция“ е подготвена от цяло течение в културологията и политическата философия, започнала от седемдесете години на XX век, известна като Постмодернизъм.

Основни „ съмишленици“ на постмодернистичните нагласи за демокрация в политиката е информационната епоха с нейните социални мрежи. Радикалните технологии създават нови правила в обществото, останалите живеят според тях. Освен това , по-скоро във връзка с това, стремежът към по-голяма свобода има силата на вроден стереотип.

Основни бариери за качественото изменение на демокрацията, освен казуса „ за промяна на манталитета“, е консерватизмът на всяка утвърдена властова система; старите стереотипи за асиметрична зависимост от държавата, и най-вече евентуалните трусове в световния гео-политически ред, които ще дадат превес на статуквото. Но не се знае...

Историята на демокрацията в модерния свят показва и друга тенденция: след значими промени в световния ред, демокрацията се възражда като феникс от пепелищата на Историята. И това не е надежда без протоколен костюм, а част от логиката на най-новата ни история.

В този исторически ракурс Симеон II беше и си остава национален капитал с европейско политическо измерение. Личности като него избягват обобщенията и коментарите на политиката и историята. Защото те живеят в тях...

XII. 2017 г.

Ахмед Доган

София