Мая Вапцарова представя книгата си „Просяци” /Обновена/

Представянето на книгата „Просяци” от Мая Вапцарова ще бъде на 23 април от 18 часа в Първо студио на Българското национално радио, съобщиха от БНР.
Романът на изтъкнатата българска кинорежисьорка, поетеса и белетристка е сатиричен анализ на абсурдните особености на българския национален характер, усвоил не един и два от пороците на цивилизацията, но пък култивирал до съвършенство гения на оцеляването. Според поета Петър Анастасов „романът за живота, който ни остава да живеем” е „една тъжна метафора на обърканото българско време, белязано от дълбока древност с прокобата да прилича повече на умиране, отколкото на живеене.”
Повечето от прототиповете на  героите са реално съществуващи хора, но са събирателни образи, казва Мая Вапцарова и добавя, че разглежда просяка малко по-философски. Авторката тръгва от тезата, че ние всички трябва да си стиснем ръцете, да си опростим онова, което е било в миналото, а може би е и в сегашното, за да не бъдем толкова настървени един срещу друг. Тя е убедена, че човек не избира какъв да се роди, но може да избере какъв да умре – като свободен човек или като роб.
Гостите в Първо студио на обществената медия ще могат да видят и новата пиеса „Фани – финансовата агония на индивида” на драматурга Марин Костовски с режисьор Николай Атанасов и с участието на Стефан Мавродиев - една среща под знака на смеха през сълзи и на сълзите през смях.
Заповядайте в Първо студио на Българското национално радио на 23 април от 18 часа. Входът е свободен.

Петър Анастасов

РОМАН ЗА ЖИВОТА, КОЙТО НИ ОСТАВА ДА ЖИВЕЕМ

Изтъкнатата българска кинорежисьорка, поетеса и белетристка Мая Вапцарова предлага на вниманието ни своя нов роман „Просяци“ — една тъжна метафора на обърканото българско време, белязано от дълбока древност с прокобата да прилича повече на умиране, отколкото на живеене.
Яхнало фантомите на безплодния стремеж към слава и благоденствие българското време до ден днешен възпроизвежда гигантски представления на масовия възторг или масовата покруса, запазвайки самобитния характер на една неизменна театрална специфика. Сцени, разтърсващи националната памет с трагизъм, достоен за гения на един Шекспир, се редуват със сцени на вековно смирение в ъгъла на историята, а в наше време любопитна Европа наблюдава невиждано досега представление на един народ, който се мъчи да крачи напред, качен на кокили.
За това представление става дума в романа на Мая Вапцарова.
Това е роман за България, за нейното прокълнато място в пасианса на историята, за безмилостната съдба на нейния измъчен народ, обречен да изпита върху гърба си жестокостта на силния, според когото неподчинението означава смърт.  Единственото оръжие на слабия в борбата за живота му е мъдростта. Странно е, че житейска максима „Това, което не ни убива, ни прави по-силни…“, изречена още в края на 18 век не от кого да е, а от самия Фридрих Ницше, съвпада с мирогледа на уморения от безплатни уроци българин. Все пак именно способността на българския народ, уловил и препратил към другите народи първите лъчи на европейския ренесанс, го легитимира като творец на една хуманизирана философия и  го поставя по-близо до фразата на Ницше, отколкото до формулираната в кръчмарското опиянение на робството „Преклонена главичка остра сабя не сече“, която проповядва страх и подчинение.
Не малко грехове и пороци могат да ни бъдат вменявани, но да ни обвиняват, че не сме се отказвали от способността си да оцеляваме, би било цинично. 
В случая посочените исторически особености на българския национален характер, наслоени в изпитанията на драматичните исторически превратности, заслужават вниманието ни, защото предпоставят една от основните теми на тази книга — темата за оцеляването.
Важно е да споменем, че Мая Вапцарова разглежда просията не като исторически феномен с константни социални характеристики, а като явление — спътник на модерното време, като явление, разкриващо нови причинно-следствени връзки, нови обществени измерения и нови герои.
Главните герои на романа просяците Петето Трубадура и Кени — уволненият от БАН инженер изобретател, респектират с биографията си на подчертано талантливи интелектуалци, избрали присмехулството на уличното артистичното превъплощение не само като самоироничен начин на припечелване, но и като форма на граждански протест в условията на едно все по-дехуманизиращо се общество.
Самата фабула на романа е изградена върху случайното включване на двамата улични клоуни в столичното оживление, предизвикано от пристигането на ОЛАФ — високопоставена делегация на Европейскея съюз. Фактът, че името на делегацията за несведущите звучи и като име на отделна личност, води до редица хумористични ситуации и недоразумения, които очертават атмосферата и колорита на разказа. Но самият разказът ни води към много по-важни и по-значими колизии, разплитането на които отключва неподозирана художествена енергия, неподозирани обществени казуси, неподозирани драматични, стигащи до мрачен трагизъм философски дълбочини.
Впечатлява и респектира майсторството, с което Мая Вапцарова организира в монолитна композиция събития и послания от далечни и близки времена,  вплита ги в органична идейно-художествената тъкан и ги легитимира като четиво, наситено с трепета, тръпките и трусовете на истинската литература.  Релефно се открояват върху екрана на времето героите на романа. Живият и точно нюансиран език се лее свободно, необременен от псевдохудожествени клишета, а банския диалект привнася неповторима свежест и достоверност да повествованието. В този роман авторката определено е улучила ваксата, ако трябва да си послужим с последната модна дума на Банско — ски. Разказът наистина тече леко, плавно, не закантва, не изпада в дразнещи и скърцащи паузи. Мислех си при редакторския прочит за основните жанрови характеристики на този текст. Памфлет, пародия, сатира, фентъзи, ако трябва да уважим един толкова моден и не толкова модерен жанр. А защо не и магически реализъм, доколкото в темата на човешкото прераждане, която мотивира темата за генезиса на националната памет, се съдържат и елементи на магическия реализъм. Но това все пак са детайли от картината на едно органично писателско постижение. Този роман е написан свободно, разкрепостено, автентично — той не робува на познати образци, той притежава собствена енергийна система, свети със собствена неповторима светлина, отключва думите по собствен неповторим и автентичен  Той е роман — събитие.
Съвременността — екранът, върху който се прожектира филма на този роман, ангажира вниманието ни с остросатиричен сюжет, проследяващ  превръщенията на овластилата се преди повече от две десетилетия демокрация.  Най-злободневният идейно-тематичен стожер на романа е темата за аутсайдерската роля на българската интелигенция в кадрилите на демокрацията. Роля, колкото комична, толкова и драматична — сякаш древногръцката театрална маска е възкръснала от небитието и е приела ролята на анонимен участник в уличните български баталии.
Ако поетът по душа и по призвание — Петето, и научният работник от БАН — Кени, са се превърнали в просяци, за да припечелват (без да просят!), то редовите просяците вече са се превърнали в характеристика на социалния пейзаж, в проблем на урбанизираната столица, в съсловие, което е на път да осъзнане пригодността си за една нова роля в натрупването и разпределението на обществените блага.
Мая Вапцарова майсторски води разказа през неудобствата на нормалното възприятие и метафорите на анекдотичните житейски превратности. Смешно е, всичко наоколо сякаш е абсурдно и смешно. Но когато Балерината — съпругата на Кени, идва при него и му казва: „И мене ме съкратиха.“, разбираме че не е толкова смешно.
Да не пропуснем да легитимираме знаменитото откритие на Кени, съкратения научен работник. Назад са останали дългогодишните опити в една от лабораториите на БАН, където той е изследвал малкия мозък на гарваните — тези зловещи, но удивително умни птици, които положително имат общо с небесата, защото притежават безпогрешни радари да подушват смъртта отдалеч. Вече уволнен, Кени,е спонсориран от своите приятели просяците и успява да конструира и произведе в пробен вариант уред, който показва колко време му остава на човек да живее. Към този уред проявява интерес немската преводачка на очаквания ОЛАФ, която търси начин да присвои уреда, за да бъде патентован в Германия и от тук също се заплитат любопитни и събития…
Специално внимание заслужава сюжетът около лабораторията със стотиците гарги, предоставящи своите мозъчета — генетичен материал за научните опити на Кени. Вече знаем, че за едно апаратче са необходими мозъците на 1000 гарги.  Според предсказанието на уреда, след пристигането на ОЛАФ Кени трябва да избие гаргите. Но птиците са предусетили какво ги очаква. Издебнали са Кени, който е останал в клетката, а те да  успели да излетят и са накацали по външните стени. Кени е станал техен пленник. Ако си позволи да излезе навън, гаргите ще го разкъсат.
Музиката на разказа е станала друга.  Читателят е връхлетян от прозрения. И аз бях връхлетян. Усетих затварянето на един кръг, в който авторката на романа беше вписала своите шифровени тайни. Спомних си Оруел. Безумието на един мащабен  експеримент с хора…  Спомних си кучешкото сърце на Булгаков. Безумието на генното инженерство… Помислих си за цената, която плащаме, за да бъдем свободни. Или богати. Или силни.
Не мога да не откроя и последващия мощен, зареден с покъртителна сила епизод, когато Петето и Кени в стремежа си да се освободат от напусналите своята клетка гарвани, запалват злополучно черните птици. Те се разлитат хаотично като горящи червени кръстове в небето, запалват се една от друга и в това зловещо събитие изгрява трагиката на човешкото безсилие и на човешката безпътица.
Финалът на романа звучи като завръщане от едно пътуване към истината, която носи облекчението на оцеляването… И страха от мрачните предсказания на същия този Оруел.