„Черната пантера: Уаканда завинаги“ е класическа част от света на Marvel в добрия и лошия смисъл на думата (ТРЕЙЛЪР)

Поредна седмица - пореден комиксов филм. Отдавна вече трябва да сме приели, че живеем в ерата на Marvel и DC и вместо постоянно да се оплакваме мисля, че е време да превъзмогнем този факт и да гледаме на тези филми като на нещо, без което не може. „Черната пантера: Уаканда завинаги“ е най-новото заглавие от света на Marvel и макар отвъд океана отново да се превъзнасят по филмовата му стойност, аз съм по-склонен да гледам на него като на нещо не чак толкова специално.

Смъртта на Чадуик Боузман е пренесена официално и в сюжета на втория филм за Черната пантера. Крал Т'Чала вече е загинал, но животът трябва някак да продължи за Уаканда и жителите на страната. Кралица Рамонда обаче се изправя пред заплахата от традиционните световни сили, които искат ресурсите на земите ѝ и смятат, че без нейния закрилник мисията не е чак толкова невъзможна. Тези амбиции обаче алармират и други части от света, а това е формула за назряващ глобален конфликт. Вибраният се оказва, че не е чак толкова рядък метал, колкото уакандийците са си мислели. Атлантида се оказва цивилизация, която може да преобърне баланса на силите, но мотивите на нейния собствен закрилник - Неймор, се оказват проблем за Уаканда.

Спазвайки вече дълга си, да ви представя накратко синопсиса към филма, отново идва време, за да ви предложа личната си оценка за видяното на големия екран.

Признавам, че паметта на Чадуик Боузман е почетена подобаващо и сценарият е сработил отлично с развоя на филма. Търсенето на новата Черна пантера се оказва дори по-интересно от ориджин историята на персонажа от 2018 г., защото Уаканда вече не съществува паралелно с всички останали светове, а именно отношенията ѝ със заобикалящия свят играят своята роля в изграждането на по-пълен образ за героя.

Не одобрявам обаче напълно мнението на някои американски критици, че Анджела Басет е фаворит за наградата „Оскар“ за „Най-добра поддържаща женска роля“. Да, актрисата се разгърна сериозно в образа на Кралица Рамонда, но един емоционален изблик не ми се струва достатъчен, за да заявим категорично, че именно тя е най-добрата за отминаващата си година. С удоволствие бих я аплодирал, но без да бия ръцете си до червено.

Много по-впечатлен съм от оригиналната музика за филма, защото през цялото време имах усещането, че тя играе своя-собствена роля в разказването на историята. Саундтракът на Риана е доста вдъхновяващ, макар и да не е чак на нивото на „See You Again“ на Wiz Khalifa и Charlie Puth за „Бързи и яростни 7“.

Няма как да не засегнем темата и с дискриминацията, защото все пак Черната пантера се превърна в един от символите на борбата за расово равноправие. Освен факта, че кастът е пости изцяло от чернокожи артисти, няма как да не забележим, че почти всички са и жени. Най-отговорно заявявам, че пропагандата тук е сведена до минимум, защото всички тези факти са си логично обосновани в сюжета с много леки изключения. Имаше обаче един-единствен момент, който вече се превръща в запазена марка на Marvel. Незнайно защо ни бе показана лесбийска връзка между две от героините във филма. Сексуалността им нямаше абсолютно никакво отношение към събитията и самата сцена бе като петно от курешка върху прясно измито задното стъкло на автомобил. Просто след десетия подобен случай човек се примирява и се старае да не му обръща внимание, защото поне не е на предния прозорец.

„Черната пантера: Уаканда завинаги“ иначе е един зрелищен екшън, който си струва гледането на голям екран, стига очакванията ви да не са прекалено завишени. Почитателите на жанра ще имат известни основания да се прехласват, но съм много далеч от мисълта, че точно това заглавие ще им стане любимото от цялата Marvel вселена. Крайната ми оценка е 7/10, което е с една точка повече от оригиналния филм отпреди 4 години.