Филмът за Уитни Хюстън е режисьорски провал за дебютантката Каси Леманс (ТРЕЙЛЪР)

„I wanna dance with somebody: Филмът за Уитни Хюстън“ имаше потенциал да се превърне в един от коледните хитове в киното тази година, макар по всяка вероятност да има шанс за успех в премиерната си седмица. Впоследствие обаче хората ще се убедят, че биографичната екранизация за един от най-емблематичните гласове в историята е просто огромен режисьорски провал, дело на Каси Леманс.

В рамките на почти два часа и половина днес бях принуден да гледам най-дългия музикален видеоклип за жена, която липсингва някои от най-успешните парчета на Уитни Хюстън, вместо да науча нещо повече за личния ѝ живот, за кариерното развитие, за да причината да се обърне към наркотиците, и за начина, по който намира смъртта си.

Признавам, че в началото бях заинтригуван, макар да не съм особено голям почитател на творчеството на певицата. Надявах се, че ще отворя очите си за един талант, който е белязал няколко поколения хора по целия свят, разчупвайки стереотипите, че музиката трябва да бъде предназначена за хора от различни раси.

Снимка: Alexandra Film

Леманс в партньорство със сценариста Антъни МакКартън по някаква причина са решили да излъскат почти всички образи във филма без обяснима причина. От една страна Сиси Хюстън - майката, е представена за някаква свята личност, която бди над своята талантлива дъщеря само в моментите, в които е угодно да я видим. От друга баща ѝ - Джон Хюстън, е превърнат в големия алчен злодей, който саботира дъщеря си почти на всяка крачка. Обърнато е прекалено голямо внимание на Робин Крауфорд, която първоначално е любовница на Уитни, а след това се задържа в живота си, като най-добра приятелка, ала обаче не е ясно с какво точно е толкова полезна, освен че ревността ѝ се явява гласът на разума в отношенията с Боби Браун. Признавам все пак, че Клайв Дейвис най-накрая слага край на мантрата, че музикалните продуценти до един са алчни копелета, които изпиват и последната капка кръв от своите артисти. Дали е било така, един господ знае.

Наоми Аки влиза в главната роля, но, колкото и да ми се иска да кажа блага дума за нея, ще бъда откровен и ще заявя, че кастинг директорите тук са се провалили тотално. На места е видимо, че липсингът ѝ е ужасен, а чисто визуално е много далеч от образа на Уитни Хюстън. Неслучайно в даден момент от филма ни се съобщава, че „тя притежава тяло на модел“, защото изгряващата звезда на музикалната сцена настина е била със страхотна фигура, особено в ранните си години. Аке обаче има доста повече месце по костите дори в периода, когато би следвало да е наркозависима. Освен това устните на актрисата са изключително плътни и сочни, докато героят ѝ би следвало да е с доста по-тънка линия. Единствената им прилика е в моментите, в които демонстрират диапазона на гласа си, но това не е достатъчно, ако искаме хората да повярват, че на сцената гледат любимата си изпълнителка от края на 90-те години.

Добър момент бе и представянето на протестите срещу самата Хюстън от страна на чернокожото население в САЩ. Почти никой не иска да признае, че най-големите расисти в изминалите 30 години са именно афроамериканците, за които всичко се свежда до цвета на кожата.

Подозирам, че сред вас ще има достатъчно хора, които с интерес ще се отидат на „I wanna dance with somebody: Филмът за Уитни Хюстън“, но вече сте предупредени, че трябва да занижите очакванията си. На екрана ще цари огромен хаос, голяма част от въпросите ви ще останат без отговор, но поне ще послушате хубава музика с видео на голям екран. Жалкото е все пак, че биографичният музикален жанр се превърна в бърз начин Холивуд да припечели някой долар от носталгията на хората.

Би ми било интересно обаче Netflix, HBO или Disney да направят серийна поредица, в която да ни дадат малко по-документален поглед върху живота и смъртта на най-големите музикални изпълнители в историята. Нещо подобно би имало доста по-висока стойност, отколкото да гледаме как разни хора, като Каси Леманс, правят студентски проекти за посредствена семестриална оценка.

Аз на свой ред съм склонен да пиша не повече от 5/10 на „I wanna dance with somebody: Филмът за Уитни Хюстън“. Искаше ми се да съм коледно настроен и щедър тук, но предпочитам да бъда максимално откровен с вас, защото имам имидж, за който да се грижа.