Оскар Шиндлер от Нови пазар

Автор: Валенитна МИНЧЕВА, Radian.bg

„Списъкът на Шиндлер“ от 1993 г. определено е тежък филм за гледане, но Стивън Спиблърг разкрива, че е тежък и за снимане. За да преживее напрежението от сюжета и заобикалящите го свастики, Спилбърг молил всяка седмица комика Робин Уилямс да му звъни по телефона, за да го разсмива, пише „Индипендънт“.

В средата на октомври 1999-а на едно таванско помещение в Хилдесхайм, Северна Германия, е открит сив очукан куфар с книжа. На дръжката на куфара е изписано името на Оскар Шиндлер, а сред документите е и списък с 1200 имена на евреи, които немският предприемач успява да спаси.

Оказва се, обаче, че и в Нови пазар е живял български Оскар Шиндлер - Атанас Петров.

Той е роден е роден на 16 август 1893 г. в Лозенград /Турция/ в семейството на Петър Димитров и Костадинка Петрова. През 1906 г. те се преселват в Шумен. Бащата Петър Димитров изхранва семейството си като керемидар и тухларин. През лятото организира в селата временни хармани за сушене и редене на тухли и турски керемиди. Най-големият му син Атанас е първият му помощник, който става майстор.

През 1915-1916 г. с помощта на баща си Атанас Петров открива своя керемидарница и започва самостоятелна работа. По време на Първата световна война е редник в 7-ми Преславски пехотен полк. Ранен е в боевете при Тутракан. След демобилизацията през 1918 г. се завръща в Шумен и с по-малкия си брат се преселва в село Оскап тепе – днес Лиси връх, община Каолиново. В този район има глина. Там пред пролетта на 1919 г. открива малка примитивна керемидарница с девет наемни работници, като му помага и брат му Йордан. През лятото се прехвърля в Нови пазар и полага основите на първата занаятчийска работилница за производство на тухли и турски керемиди. Основната причина братята да дойдат в Нови пазар е теснолинейката, която пътува по маршрута Каспичан-Нови пазар-Лиси връх. Тя им доставяла дърва и суровини. Атанас Петров се оженва за Невяна Добрева – девойка от бедно новопазарско семейство. По-късно се раждат децата им Радослав, Димитър, Петранка.

След няколко години той станал собственик още на мелница, 8 воденици, основава потребителска кооперация „Освобождение“ и лозарска кооперация „Съгласие“. За керемидарницата казал: „От тези трапища и магарешки тръни ще направя букет!“ И нарекъл предприятието си „Китка“. Полага основите на нова кръгла пещ през 1933 г. за изделия от фина керамика. Решителната крачка на Атанас Петров е през 1943 г. – производството на домакинска стъклария. В Шуменския областен съд е регистрирано под №15 „Акционерно дружество – Стъкларска фабрика – Нови пазар“ с основен капитал 4 млн. лв., 800 акции. Основатели на дружеството на братята Атанас и Йордан Петрови и още пет техни роднини. Ръководител е инж. Йосиф Йосифов. Привлечени са майстори чужденци: Яко Кордон, Зигмунд, Хедел, Гернат, Обевер, Шмидт.

В периода 1943-1944 г. във фабрика „Китка“ намират препитание 60 еврейски семейства. Съгласно плана на комисарството по еврейските въпроси те са изселени от родните си градове София, Пловдив, Варна, Стара Загора и др. и насилствено са въдворени в малки провинциални градове. Атанас Петров и брат му Йордан канят на работа преселени в Нови пазар евреи.

В стара ведомост от 1944 г. са еврейските имена на хора, работили в порцелановото производство. Това са: Якоб Исаков, Сара Аврам, Гавраил Моис, Болисо Бохор, Симанто Бенаров, Лили Сомо Израел Хаим, Моис Лоя, Михаил Ховеруха, Мати Нисим, Моис Йосиф, Арон Нисим Арон, Алберт Исаков, Леон Леви, Нисим Исак, Марсел Лиджи, Ребека Марко Франсез, Моис А. Леви, Арон Израел, Израел Х. Синто,, Белуд Йос. Бохор, Йосиф Исак Вентура, Исак Мордохай Исак, Рахамем Йосиф Рафаел, Елеонора Главня, Редолфина Войта, Йосиф Х. Синто и Бора Нисим Рафаел.

Работещите евреи в стъкларското производство са: Марко Нисим Франсис, Жак Реханеим Юлзари, Мазал Бенцион Морходай, Леон Аврам Моше, Йосиф Арон Аврамов, Исак Шапит Леви, Дора Юра Шемуел, Виктория Юра Шемуел, Сара Челешби Коен, Радойел С. Ешкенази, Олга Буко Семо, Берта Йосиф Арон, Мериям Йосиф Бохор, Яко Л. Панича, Соломон Й. Мешулам, Хак Рахамин Талви, Давид Исак Давид, Софка Йосиф Леви, Гавраил Моше Сочи, Роза Буко Ешкенази, Елизер Исак Люско, Давид Яко Йосиф, Яко Перец Аврам, Йосиф Яко Йосиф, Естер Аврам, Моше Соломон Вентура, Ото Л. Зигмунд, Бенцион Менаахем Беко, Роберт Исак Узнеп, Рахамит Шимон Коен, Нисим Марко Франсез Илия Рафаел Йосиф и Дора Леви Беркова.

Над 60 еврейски имена са вписани в платежните ведомости на фабрика „Китка“. Те са обаче белязани с жълтата звезда на ревера. Вместо презрение, тя е будела в колектива съчувствие. И той им оказва пълна морална подкрепа. Нито един работник не обижда евреите, не проявява антисиметизъм. В началото на 1944 г., съобразявайки се с изискванията на израилтянската религия, Атанас Петров построява специална кухня за работещите в „Китка“ евреи, като са се спазвали рецепти с конкретни продукти, начин на приготвяне и др.

Така с участието на тези 60 еврейски семейства, включени в работата на предприятието на 23 октомври 1943 г. започва работа първата ванна пещ на стъкларската фабрика в Нови пазар и този ден става рожденна дата на стъклопроизводството в „Китка“ АД.

Атанас Петров е следвал законодателството при наемането на изселените евреи, но има един друг много интересен случай в неговата фабрика „Китка“, свързана със спасяването на съветски военнопленици от лагерите на смъртта в Германия. За нея писа през 1990 г. Стоян Костов. Във ведомостите от август-септември 1944 г. се откриват руски и грузински имена: Иван Давидов, Дмитрий Теренко, Юрий Константинов, Григорий Андреевич, Владимир Каделашвили, Иван Декашвили, Сергей Павлов, Иван Полянски, Тихон Соколски, Симон Иванов Бельовский. Надниците им са от 120 до 180 лв. Местните работници си спомнили, че това са съветски военнопленици, които избягвали контакти. Според новопазарци, те са били военнопленици, попаднали във фабриката по нередовен път. Военноплениците са безплатна работна ръка, а Атанас Петров им е плащал!

Стоян Костов прави разследване през 1982 г. Попада на бившия железничар Христо Наумов от Каспичан. През 1944 г. бил ревизор на вагони, а член на БКП от 1934 г. Местели го от гара на гара. През лятото на 1944 г. през гара Каспичан зачестяват немските ешелони със съветски военнопленици и цивилни от окупираните области. Идвали от Румъния и през гара Кардам към западната ни граница и лагерите на смъртта. През решетките на прозорчетата на конските вагони се виждали измъчените, брадясали и почернели лица на пленените съветски бойци. Между тях били жени и деца. Един ден на гарата пак спрял немски ешалон. Немската охрана разрешила на пленените да слязат на перона, което рядко се случвало. Тогава Христо Найденов казва на колегата си Теодоси Велев от вагонната служба да влезе в тоалетната, да даде железничарското си кепе и брошка си на пленник, който иска да избяга. По-късно използва друг метод. Малко преди потеглянето на влаковата композиция, тръгва от задната ѝ страна, натиска двупръстната ключалка на пълзящата врата на вагона. Помага и набраната от влака инерция. Маха с ръка на пленниците, дава знак – който иска да скача и да бяга в нивите. Част от избягалите попадат на добри хора и работят в каспичанските предприятия „Напредък“, фабриката на братя Кулеви /фабрика „Звезда“/, мелницата на Стоян Младенов /по-късно фуражен цех/. Други поемат към селата на Лудогорието.

Стоян Костов успява да разговаря с Маруся – съпругата на Йордан Петров, защото брат му Атанас е вече покойник. Тя потвърждава, че във фабрика „Китка“ са работили съветски военнопленици. Между тях имало музикант, завършил консерваторията, футболист – участник в международни мачове, както и други интелигентни хора. Йордан Петров си признал, че веднъж докато пътува със своята моторетка от Нови пазар до Каспичан, ги видял в царевичака. Били полуживи, като сенки, говорели руски – езикът на жена му. Накарал железничар да ги преведе през нивите до фабриката в Нови пазар, като му обещал награда – стъклена кана. Групата мъже била приета в предприятието, изкъпана, нахранена, облечена с ново бельо и назначена да работи като общи работници. Само веднъж двама от съветските военнопленици напуснали предприятието и били задържани от немски войници. По чудо се спасили. След това във фабриката боядисали униформите им черни. Съветските военнопленници остават в „Китка“ до 12 септември 1944 г., когато вече в града се установява съветско военно комендантство. След години се получават писма от СССР, където живеят спасени от немските ешелони на смъртта съветски мъже и жени.

През 1946 г. предприятието внезапно е посетено от Васил Коларов – председател на Народна Република България. На 27 декември 1947 г. влиза в сила Законът за национализацията. Фабрика „Китка“ става Държавно индустриално предприятие „Китка“. През следващите 40 години е вече комбинат за порцелан и стъкло „Китка“, най-голямата фирма на Балканския полуостров. Хранеше 3500 жители на четири общини. През 1998 г. „Китка“ АД беше приватизирана на цената на шест панелки. Сега цеховете на нейния терен са бледо копие на силикатната промишленост в града.

Незаличимо е само едно име от историята на Нови пазар – името на Атанас Петров. Фабрикантът е осъден от т. нар. народен съд на 6 години затвор, но там активно се включва в стопанската дейност и след 3 години е освободен. Никога след това не се връща в Нови пазар. Умира през 1969 г. в София, навършил 76 години. Той наистина е Българският Шиндлер от Нови пазар, защото е действал тихо, незабележимо, рискувал е живота на семейството си и своя бизнес. Спасил е евреи и руснаци. Колкото – толкова! Но човешки животи. Никой не знае кой от тях какъв потенциал има и с какво може да бъде полезен на обществото.