210 години от рождението на Джузепе Верди

В началото на юни 1832 г. на приемните изпити в Миланската консерватория се явил Джузепе Верди от село Ронколе, близо до градчето Бусето, провинция Парма. Той носел препоръчително писмо от своя учител по музика църковния органист Франческо Лавиня и първите си опити като композитор – съчинил ги като помощник органист в църквата на Бусето. Младият музикант бил само на осемнайсет, но творбите му подсказвали необикновена дарба: способността му да съчинява истински мелодии. Но масти­тите професори не забелязали таланта му и не го приели. Поради „липса на талант” и „неподготвеност”!... Днес консерваторията в Милано с гордост носи името „Джузепе Верди“.

В началото на кариерата си като композитор Верди написва две опери „Оберто граф ди Сан Бонифачо“ (1837) и „Мнимият Станислав“, или „Един ден царуване“ (1840), но те нямат успех и младият маестро е отчаян. По това време един след друг умират синът му Ичилио и съпругата му Маргерита и той решава да се откаже от операта. Но библейската история за цар Навуходоносор го вдъхновява за третата му сценична творба. Премиерата на „Набуко“ е истински триумф за Верди и Ла Скала. Сюжетът е древен и малко объркан, но алюзията е прозрачна: Италия се бунтува срещу австрийското владичество и тази прекрасна, завладяваща музика става повод за мащабни политически демонстрации из цялата страна, а хорът на поробените евреи „Лети мисъл на златни криле!“ се запява като национален химн. Разбира се, новото революционно съдържание изисква и нова музика, различна от музиката на именитите му предшественици Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети и Северио Меркаданте – майсторите на този удивителен стил италианското белканто / красиво пеене/. Верди не пише като тях виртуозни, често пъти самоцелни арии за изява на примадоните, а създава истинска театрална му­зика. През дългия си и плодотворен творчески път той свързва красотата на мелодиите с реалистичното изображение на драматичните ситуации и характери. Вдъхновени от богатия италиански фолклор, тези мелодии, лише­ни от сантименталност и излишества, звучат широко, завладяващо и пат­рио­тично. Неслучайно съвременниците му го наричат „маестро на ита­лианската революция“. Името му, заедно с имената на Мадзини, Кавур и Га­рибал­ди, става символ на италианското Ризорджименто (Възраждане, или по-точно освободително движение).

След първия т. нар. революционен период („Набуко“, „Атила“, „Ломбардци в Първия кръстоносен поход“) Верди развива своята естетика. Той създава зна­менитата триада „Риголето“ ­ „Травиата“ ­ „Трубадур“, в която мора­лис­тът и психологът вземат връх. Днес няма оперен театър по света без тези три опери шедьоври в афиша си. Но авторът на „Травиата“ не спира дотук. В „Дон Карлос“, „Симон Боканегра“ и „Аида“ той търси по-голяма мащабност и пси­хо­ло­гически глъбини, непознати до този момент в оперния жанр. Стегна­тият, пределно точен език превръща тези опери в истински музикални драми. Та­кава в още по-голяма степен е и „Отело“ по едноименната трагедия на Шекспир. От ге­ниалния драматург Верди се вдъхновява през целия си живот ­ създава „Мак­бет“, започва работа над „Крал Лир“.

„Отело“ (по забележителното либрето на поета и композитора Ариго Бойто) е ненадминат връх в операта и носи всички белези и съвършенства на този новаторски стил. Ролята на оркестъра тук е твърде важна, водеща, но верен на италианската традиция, Верди не забравя човешкия глас – най-съвършения от всички инструменти, и стига до необикновена изразителност на декламацията. След тази опера, предизвикана от някои недоброжелателни критици (по това време изгрява звездата на Рихард Вагнер и мнозина искат да омаловажат гения на Верди, като го определят като „старомоден и остарял”!), той решава да напише голяма комична опера. „Фалстаф“ отново е по любимия Шекспир. Тя ще бъде последната му, 26-та по ред сценична творба. Маестрото, вече 80-годишен, смята, че трябва специално да се подготви за написването на „Фалстаф“, да започне да учи този нов, непознат за него стил. Сред запазените ръкописи са етюдите му за финалната фуга. Работи дълго и упорито върху сложния полифоничен и в същото време лек и блестящ стил на своята предсмъртна творба, отбелязала връх в жанра на комичната опера и стигнала славата, театралността и съвършенството на Моцартовия „Дон Жуан“.

Верди в България е наистина неизчерпаема тема. Операта влиза у нас със закъснение заради турското робство, но през 1891 година Столичната драматическо- оперна дружба представя за първия път с български и чешки артисти „Трубадур”, а след това и „Травиата”. Така започва шествието на Верди по българските музикални сцени – професионални и самодейни. Броят на постановките и спектаклите на неговите опери оттогава до днес все още не е изчислен. Рецепцията на безсмъртното му творчество заслужава поне едно изследване, една книга – толкова е богата и интересна. С името на Верди са свързани редица върхове в историята на българската музикална сцена.