Боянка Арнаудова: „Оперният театър е един особен свят.“

Проф. Боянка Арнаудова е сред големите авторитети в българската музикална академична общност. Повече от две десетилетия беше драматург на Софийската опера и наблюдаваше отблизо раждането, възхода и триумфа на десетки наши певци.

Като музикален критик и изследовател на българското оперно творчество и изпълнителско изкуство, тя има стотици публикации в медиите и специализираните издания.

- Драга Боянке, ако ми позволиш, нека да водим този разговор на „ти“ , макар лично аз да предпочитам официалната форма, но като имам предвид, че и двамата сме от красивия Русе, познаваме се отдавна, били сме и колеги –драматурзи, ти, в София, аз в Русе, така че ако нямаш нищо против, да започнем. Първо с родния град, със семейството ти. Ти си от известен род, а и баща ти, незабравимият Апостол Арнаудов, беше голяма личност. Създаде цяло елитно училище! Сега то носи с чест неговото име.

- Нито баща ми, нито майка ми, много известната някога д-р Ранкова, имаха много време за мен и сестра ми, Ирена, което не означава, че не са ни контролирали или напътствали. Ние обаче имахме свободата и да разпределяме времето си (кога – добре, кога – не), и да се занимаваме повече с това, което ни интересува, увлича, и да играем с приятелчета по дворовете, на улицата (тогава, в детско-юношеските ми години почти нямаше коли по русенските улици), в градската градина, на кея…Живеехме на улица „Христо Г. Данов“ и всичко беше наблизо. Така че моите родители бяха не само много ангажирани професионално, но бяха и широко скроени личности, които очевидно са предпочитали дъщерите им да растат по-самостоятелни, за да опознават реалността. Участвахме и в домакинството-пазарувахме, поддържахме чистотата в нашите стаи и дори като поотраснахме, майка ни ни разрешаваше да опитваме и да готвим. Така мина детството ни – без ненужно ограничаване или излишно насърчаване. За което с Ирена, сестра ми, винаги сме им били благодарни.

- Как влезе в света на голямата музика? Как минаха годините ти на учение?

Бях на 6 години, когато майка ми ме попита искам ли да свиря на пиано. Казах „да“ и тя купи пиано „Шидмайер“, от семейство Мусеви (техен син бе прочутият пианист и органист Тео Мусев) и започнах уроци, естествено при известната Катя Рашенова – нашите много я ценяха и уважаваха. А и къщите ни бяха една срещу друга. Нейната и до днес си е на мястото, нашата не съществува. С кака Катя, както в първите години се обръщах към нея, имахме сложни отношения. Тя рядко биваше доволна от мен, с основание: често отивах с недоучен урок, което я изнервяше. Караше ми се или пък опитваше с примери на напредналите си ученици като Елка Русева и Никола Дюлгеров, да ме вдъхнови и убеди, че трябва да свиря поне по 2 часа всеки ден. Но пък на мен повече ми се играеше, пързаляше, четеше, разхождаше по кея с приятелки. По-късно, бях вече в гимназията, започнах да мечтая да стана концертираща пианистка и се стегнах, но за Катя си останах несериозна и мързелива. И не знам защо не ме отписа от класа си, може би заради моментите, когато биваше обнадеждена от някой мъничък успех или от уважение към родителите ми. Все пак съседи. Разбира се, че много беше изненадана, когато научи, че ще кандидатствам в Консерваторията. Тук трябва да спомена, че от 8-9 годишна ме водеха на концерти и на опери. И още помня първата опера която гледах – „Травиата“ с Елисавета Йовович. Запомних нея и роклите ѝ, които бяха като рисунки на принцеси от книжките ми. След много години, на канапето под портрета ѝ като Виолета Валери, си спомням за черната ѝ рокля, разказвах за костюмите, които и до днес помня. За пеенето обаче – нищо. Смяхме се…

Едно лято майка ми ме заведе в София за консултация при своята братовчедка Мара Петкова – прочута пианистка и преподавател в Консерваторията. Свирих ѝ, разговаряхме дълго, после тя ми определи материала, с който да се явя на приемните изпити, посъветва ме да и да засиля обучението си по солфеж и хармония-задължителни тогава за Теоретичния факултет в Консерваторията, както и да дойда в София за по-добра подготовка. В Русе още нямаше музикална гимназия. Летях от радост. Именно на проф. Мара Петкова дължа много, тя ми преподаваше пиано в Консерваторията, тя ми предаде ценни знания за стил, фраза, интерпретация. Проф. Петкова имаше и огромен изпълнителски опит, и афинитет към немската музика – особено Бах, Моцарт, Брамс, Шуман; беше специализирала в Берлинската академия при великият Клаудио Арау. Същевременно, още от първи курс се увлякох в историята на музиката. По тази линия ми помогнаха да се развия Дора Георгиева, Иван Хлебаров и проф. Стоян Джуджев.

- Насочи се към преподаването и музикознанието…

- Учих се да бъда учителка най-първо в новооткритото Музикално училище в родния ми град. Тук бях разпределена, след завършване на Консерваторията, и преподавах „история на музиката“ на всички класове в две учебни години; имах и няколко часа „облигатно“ (задължително) пиано, отделно ме поканиха да преподавам пиано и в Школата към Културния дом. Беше прекрасно, незабравимо време. Имах чудесни колеги, всички бяхме млади запалени, не пропускахме концерт, оперен спектакъл нито събития като току- що създадените от Илия Темков Мартенски музикални дни. Извън училище водехме съвсем бохемски живот – вечер дефилирахме в „Приста“, „Кооп“, „Севастопол“ или „Дунав“, а нерядко след полунощ – в бара на хотел „Дунав“. Много от учениците от това време – първите випуски, се вляха активно в българския музикален живот – вече прочути изпълнители, диригенти, певци, джазмени, теоретици. Бях класна на Емил Табаков например. Междувременно се обяви конкурс за аспирантура по „история на музиката“. Кандидатствах и ме приеха за редовен аспирант в БДК. И с мъка се разделих с училището, преподаването, приятелите, с града. Но нали това исках? Заминах отново за София.

- Замина за столицата и започна твоята голяма кариера?

- С моите научни ръководители проф. Джуджев и доц. Дора Георгиева избрахме темата на дисертацията ми да бъде творчеството на Марин Големинов. За него още никой не беше писал монография и така аз бях първата. Съдба! Една част от дисертацията ми бе издадена от „Наука и изкуство“ още през 1968 година, по случай 60годишнината на Марин Големинов. Огромна чест за мен. И от тук нататък няколко десетилетия бях неразривно свързана с него – пътувах за някои премиери, изнасях беседи, пишех рецензии, правех анализи на творбите му. И в 2000 година излезе книгата ми „Музикално-драматургични особености в сценичното творчество на Марин Големинов от 40-те и 50-те години“. Безспорно Марин Големинов имаше огромно значение във формирането ми като музикален историк и критик. Впрочем от средата на 60те години започнах да се развивам и утвърждавам постепенно в областта на оперативната критика. Слушах, пишех, рецензирах в продължение на четири десетилетия стотици концерти, спектакли, фестивали и пр. музикални прояви.

- В София създаде и своето семейство. Какво би споделила за него?

- Съпругът ми, Йосиф Шаулов беше журналист, кумове ни станаха Лили и Марин Големинови. Синът ми, Веселин Шаулов, завърши физика в Софийския университет и продължи в Щатите, където направи докторска научна степен по „оптическо инженерство“. В САЩ живя и работи 16 години, има и няколко патента, и научни студии, но преди няколко години се прибра тук. И родителите ми, и моето семейство винаги са ми били опора, имала съм абсолютна подкрепа и условия да работя и се развивам, но също от тях съм получавала и най-тежките критики. Съпругът ми много ми помогна да овладея журналистиката и да мога да пиша съобразно изданието, аудиторията му, а не високопарни или неразбираеми професионални анализи.

- Ти се посвети на националната ни оперна сцена, където беше повече от две десетилетия драматург. От 1969 до 1992. През това време Софийската опера е реализирала премиерите на близо 150 опери и балети, за които си работила и ти! Сигурно много си обичала тази сложна и разностранна работа, след като ѝ посвети по- голямата част от кариерата си, освен преподаването и писането?

- Много. Това беше толкова интересна работа! Ти го знаеш. Винаги ме е привличал контактът с различни хора. А и оперният театър е един особен свят, консеквентен на самото оперно изкуство, пропито с чувства, със страсти, страдания и конфликти, с фантазми, легенди, митове… Или го обикваш завинаги, или си отиваш от театъра.

- Получи голям брой отличия и награди, сред тях и академични. Значи дейността ти беше оценена по достойнство? Доволна ли си от свършеното от теб.

- Доволство е равно на застой. А и аз имам още някои проекти да осъществя. Правила съм каквото трябва, старала съм се да бъде както трябва. Не мога да се само оценявам. Но мога да споделя, че винаги съм се стремила да бъда честна, лоялна, да не се увличам по личните си пристрастия или емоции. Но и никога не съм се самозалъгвала, че го постигам в някаква по-висока степен. Та нали субективното е елемент на индивидуалното, то и в това е интересното на една рецензия, портрет на музикант, книга.

- Имаше шанса да работиш за Софийската опера в един много силен неин период. Знаеш ли броя на премиерите, за които си работила през тези години?

- Не съм направила статистика, но за толкова голям период, в който Операта правеше средно по 4 оперни и 1-2 балетни премиери, отделно и премиери на Камерна сцена, със сигурност са над 100.

- Работи с редица директори, диригенти, режисьори, сценографи. Би ли изброила не всичките, защото списъкът ще е дълъг, а само общо десетина имена?

- Ще започна с директорите. През 70-те години те се сменяха много често, причините не мога да обясня накратко. Но в Операта ме назначи проф. Димитър Тъпков и само месец по-късно директор стана Александър Гетман, наследен от големия певец Димитър Узунов. И се заредиха: известният бас Димитър Кожухаров, композиторът Димитър Петков (за втори път бе директор), диригентът Руслан Райчев и от 1981, в продължение на 10 сезона трупата много успешно водеше режисьорът Светозар Донев. Той ми даде възможност да осъществя различни идеи – и заимствани, и собствени. Беше визионер и обичаше да експериментира. С него вече наистина бях пълноценен драматург на Операта. Даде ми свобода и ме поощряваше, той беше „моят“ директор. След 1989 имаше един особен период, в който Донев бе принуден да си подаде оставката и диригентът Михаил Ангелов пое кормилото. На свой ред и той, огорчен, възпиран и охулван от новите синдикални дейци, си подаде оставката. Която тогавашният министър на културата Елка Константинова прие без дори да се поколебае. Очевидно не беше добре осведомена за качествата, идеите и таланта на Мишо, който е бил вече директор на други наши оперни театри. След него, от 1992, за втори път в директорското кресло седна Руслан Райчев. И веднага обяви, че закрива длъжността драматург в Операта, вследствие на което бях уволнена. Което вече е друга тема, както и фактът, че за съжаление функциите на драматург и до днес са сведени до написване на някой и друг текст или копиране на съдържание на операта или от книгата Л. Сагаев, или от твоята „Нова книга за операта“, или дори от Гугъл.

Художественият облик на Операта през „моите“ десетилетия се формираше от личности, оставили дълбока диря и славни образци на интерпретация на опери и балети. Като се започне с големият диригент Асен Найденов, с Атанас Маргаритов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Недялко Недялков, известно време и Димитър Манолов. Много силен бе и режисьорският, и сценографският екип – от доайена, забележителният Михаил Хаджимишев, Петър Щърбанов и Николай Николов, и художниците Анна Хаджимишева, Миньон Миленкова, Бояна и Радостин Чомакови, Светла Калайджиева.

- Също и на десетина певци? Твоите най- любими? Ти написа наскоро една много хубава книга за големите певци на националната ни оперна сцена. Сигурно дълго си носила в себе си тази чудесна идея?

- За тях написах книгата „Златният век на българската опера“. Беше спонтанно решение, по време на ковид, когато се бяхме затворили. Но, не бих могла да я напиша, ако не ги познавах и от сцената, и в живота. Освен това десетилетия наред съм писала за всички, които са в книгата, разбира се и за още много други по различни поводи – рецензии, творчески портрети, за някои съм правила големи радиопредавания или сценарии за телевизионни филми.

- Преди се пееше на родния ни, български език, после започнахме на езика на оригинала? Не загуби заради това ли операта част от публиката си?

- В Софийската опера още от 70-те години на миналия век беше назрял един голям проблем: повечето от най-ярките и важни за театъра певци гастролираха повече в чуждестранни оперни театри. Съответно поддържането на партиите на два, понякога и на три езика беше задължително, но трудно, изискващо много труд, усилия, психическа нагласа и т.н. Накратко, оказа се нерентабилно. Светозар Донев, който стана директор през 1981 година, малко по-късно реши въпроса като въведе плавно, не грубо, спектаклите на сцената на СО да се изпълняват на оригиналния по партитура, език. Николай Гяуров подари апаратура, с която да се проектира и чете превода. В трупата нямаше съпротива, тогава имаше и много гастроли на певци от чужбина и закономерно бе оперите да се изпълняват вече в оригинал от целия състав и хора. Защото помня куриози от някои вечери в Международните конкурси, когато състезатели, стигнали до трети тур, пееха партиите си на роден език: руснакът – на руски, немецът – на немски, италианецът -на италиански, а хора, и другите участници от театъра – на български. Получаваше се – и то не веднъж! – нещо като Вавилонската кула, и май неразбираемо за никого. А за диригентите – ужасно премеждие!

- Една от политическите партии, ГЕРБ, без отношение никакво към културата и в частност, към театрите и оперите, въведе т.н. “делегирани бюджети“, според които по броя и сумата от продадените билети, зависи и субсидията за театрите, оперите и оркестрите. Мислиш ли, че това донесе нещо добро за тях?

- Не, не мисля. И резултатите са налице – от години битка за продадени билетчета, слизане все по-надолу в художествено отношение. Какви ли не жанрови „салатни блюда“ се измислят в името на новия кумир – БИЛЕТЧЕТО. А мюзикълът вече май е по-предпочитан от операта, която някои социални слоеве обявяват (от това което може да се чуе из града или прочете в Интернет) за сложно и елитарно изкуство. То и си е истина, защото в цялата си над 400 годишна история операта съществува благодарение на по-образованите хора, на четящите, на по-заможните, по-знаещите и интересуващи се от различните изкуства. Което изобщо не означава, че мюзикълът е лошо изкуство, макар да е роден и предназначен за друг социален пласт. Което е друга тема, по която вече има много и ценни писания на специалисти. Мисля обаче, че след като в София си имаме Музикален театър, специализиран в жанровете оперета, мюзикъл, водевил и пр., няма причина – освен споменатото билетче, постоянно да присъстват и мюзикъли в афиша на Националната опера, например.

- Какво трябва да се направи, за да се увеличи публиката? И защо в една страна на певци и добри оперни театри, младите са вече далече от тази прекрасна музика?

- Не съм сигурна, че има готова рецепта. Но, когато се направи хубава постановка с ярки изпълнители, винаги има публика. Но и много неща толкова се промениха през последните десетилетия, че нито може да се даде ясен и обоснован отговор, нито прескрипция за оперните администрации. Не изключвам и фактът, че днес всеки може да гледа и слуша – и от компютъра, и от телевизора си, това, което му е интересно и го удовлетворява и да не изпита желание да отиде на опера, концерт, театър. Колкото до младата публика, имам впечатление, че всички наши оперни театри и филхармонии полагат много грижи, за да я образоват и да я приобщават към музикалното изкуство.

- Отдавна се занимаваш, при това активно, с музикална критика. За нея няма вече много място в медиите…

- За съжаление, музикалната критика, която и без това не беше кой знае колко мощна, бе абсолютно смазана. Последният ѝ бастион бе вестник „Култура“, а след като се закри, ликвидира, не съм прочела нещо професионално написано в български вестник. Изключвам оцелялото по чудо списание „Музикални хоризонти“, музикални предавания в Националното радио и вероятно в регионалните радио и телевизионни центрове, както и сайтовете „Площад Славейков“, „Въпреки“, „С книга и филм“, „Импресио“, личният блог на критика Катя Дочева, и вероятно пропускам още някои. Ужасява ме едно ново начинание, което светкавично се разпространи – оперните театри да публикуват анонимни критики. Анонимността закономерно ме навежда на мисълта, че ги пишат хора от самия театър. Което, според моите убеждения, е аморално. Ужасява ме и фактът, че младите артисти привикнаха да бъдат окичвани с епитети като великолепен, световноизвестен, изключителен и тем подобни, че винаги и всичко е прекрасно реализирано и е възхитително. Практика стана да се публикуват гласове-мнения на хора от публиката, които – известно е, винаги са внимателно подбрани и често безкритични и патетично възхваляващи артистите, понякога и постановчиците – когато им е подсказано от питащия. Това поколение изпълнители, уви, няма професионална оценка на труда си. Бъдещите историци ще четат само информации, написани от пиари и ще гадаят каква е била действително дадена премиера. А най-лошото е, че привикнали към постоянния нестихващ възторг от всяка своя изява, изпълнителите вече не биха понесли и най-дребни забележки, камо ли критика. Защото в българския оперен театър няма музикант- драматург, който да създаде кръг от медии, а те от своя страна да отгледат и привличат подготвени и високо образовани, авторитетни музиканти, които да оценяват успехите, но и неуспехите.

Днес, от време на време, чета най – подробни и старателно подредени рецензии на интелигентни любители или на журналисти. Те са привидно професионални, но щом се стигне до оценка на музикалната част, за съжаление, веднага започват да включват шаблонни изрази, фрази, запомнени от някой певец, диригент, режисьор и т.н. И веднага проличава, че авторът навлиза в зона, която му е чужда. Защото съществува един феномен: всеки, който е свирил като ученик, пял в хор някога, или много се интересува от музикално изкуство, или общува с музиканти е убеден, че може да се изказва специализирано, професионално, както се казва „разбира го и може да го оценява“. Познавам много такива хора.

Странното е, че не съм чула никога да преценяват и анализират примерно операция-трансплантация на орган, или – строеж на мост, очевидно респектирани от съответната професия и осъзнаващи, че им липсва необходимата подготовка и експертиза. А щом се отнася до музиката, и особено до операта, имат категорично претенция на много разбиращи, знаещи. Забравяйки, че музиката също – и някога, и сега си е наука, не само дарба. Че за да вникнеш и прецениш една творба или едно изпълнение се изискват и много знания, и много опит, натрупан в слушане на музика и познание на теорията. Така първичната реакция, спонтанната емоция която музиката е предопределена да предизвиква у човека, днес се котира като професионална оценка. Та, много ми е болно, че няма вече респект към музиканта, който години наред неспирно се учи за да може да изпълнява и да оценява професионално. Унищожи се и интереса на младите музиковеди към оперативна критика. Нито някой ги кани да пишат, нито това е професия, според днешните български представи. Накрая да кажа, че всичко това не се отнася нито до Франция или Германия, нито до Италия и САЩ, нито до Румъния, Русия или Чехия…

- Беше и преподавател в музикалните гимназии на Русе и София, а също и в Музикалната академия. Сигурно и тази работа ти донесе немалко радости? Радвам се, че моята съпруга Виолета Шаханова, беше твоя ученичка в Русе, а синът ми, Теодор, в Академията.

- За мен няма по-голяма радост от обичта и признателността на един ученик. Това е най-голямата ми награда – безценна, искрена и вливаща огромна позитивна енергия в мен. Вдъхновение. Но, вече приключих с тази дейност.

- Какво мислиш за модерния прочит на оперната класика, особено в режисьорски план? Знам, че следиш нивото на оперния живот в Европа, била си и на специализации и командировки в някои големи чужди театри…

- Мисля, че времето на т.н. режисьорска доминация си отива бавно, но неизбежно. И най-големите театри, които могат да си позволят лукса да поканят нашумял режисьор, за да направи „собствен прочит“ на една опера, мисля че са водени преди всичко от желание да са в модното русло, за да не бъдат упрекнати, че изостават от новите тенденции. Но, когато поогледаш репертоара им виждаш, че това са ексцентрични поанти, а повечето постановки са в духа на партитурата, на текста и музиката. Преди няколко години си правих експерименти със студентите си като им показвах откъси и от модерни, и от класически постановки.

За мое учудване младежите не одобряваха режисьорските фантазии и съчинения по тема. Например имаше една постановка на „Дон Жуан“ на Театро Лисео -Барселона, която никак, ама никак не им допадна – нито с прекалено натуралистичните сексуални сцени, нито с изнасянето на автомобил на сцената, нито превръщането на Дон Жуан в мутра, чиито шофьор е Лепорело и т.н. Пожелаха си постановката от Залцбург на Караян. Съвсем наскоро гледах „Отвличане от Сарая“, в която режисьорът храни до безкрай егото си с толкова сериозни отклонения, че дори разказва и показва неща, които в текста не са и загатнати, нещо повече – бяха в тотален антагонизъм с музиката на Моцарт. Той дори не бе пожалил и финала, от който е изтрил напълно идеята за прошката. Това не е осъвременяване, това е престъпно деяние на самозабравил се режисьор, който си разрешава – удивително самочувствие! – да променя идеите на един гений, чиято творба вече 250 години не слиза от сцените?! И вместо с почит и уважение да се отнесе към партитурата му, той показно влиза в конфликт с музиката, която, каквото и да говорят този вид новатори, е писана не като фон на текста, а е родена от текста. Моцарт неведнъж го е обяснявал в писма до баща си.

Разбира се, има и отлични, независимо от това, че са и много различни от възприетите, режисьорски интерпретации на опери на Верди, Росини, Моцарт, Бизе и т.н.

- Какво би пожелала на младите оперни дейци, певци, диригенти, режисьори?

- Да се трудят, да имат ясни цели, да надмогват ежедневието колкото и понякога да е потискащо, неприветливо или да изглежда безнадеждно. То може да бъде изпълнено с красиви емоции и творчески радости, но това зависи от тях и от техните цели и амбиции, блянове и мечти. И още – да не живеят само в настоящето, а да поглеждат от време на време и назад, да се поучат и от неуспехите – собствени или на предшественици, или на колеги. А най-важното е – освен талант и труд, да възпитават волята си и да съхраняват своята духовна сила.

През 2021 година Музикалната академия „Панчо Владигеров“ ѝ присъди най- високото си звание „Доктор Хонорис Кауза“

Автор: Огнян Стамболиев

Огнян Стамболиев е роден през 1947 г. в Русе. Завършил е българска и италианска филология в Софийския университет. Специализирал е румънски език в Букурещкия университет. Критик, журналист, преводач. Автор е на монографиите: “Несравнимият Кирил Кръстев”, “Слънчевият тенор Николай Здравков”, “Нова книга за операта” в два тома, “Книга за оперетата и мюзикъла”. Автор и преводач на оперни либрета.

Източник: obache.bg