Най-тъмна е нощта преди изгрева на слънцето

Един човек решил да вземе съдбата си в свои ръце и да поеме по пътя на живота си.

Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, вярвал в себе си, вече не се страхувал от тъмнината на нощта. Той бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от пътя, защото той следвал съдбата си.

Денят напреднал, слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено, с умерено и добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака по свои сметки решил, че още преди нощта да е дошла, ще е изминал пътя и ще е достигнал до крайната си точка.

Дошла вечерта, отминал и залезът, човекът продължавал да върви по несвършващия път. Изгряла луната, изгрели и звездите, страховити сенки, плод на лунната светлина, запълзели по пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го подмамят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не можел да вижда на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали пътят свършва скоро. Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да се изгуби.

Нощта напредвала, също както и човека. Сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала пътят все продължавал още по-напред и отвъд. Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страховити.

Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи. Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта, затова и бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безчуствената студена луна и от призрачните сенки, на които нейната светлина давала живот.

Пътникът се отчаял. Вече часове наред вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена. Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора и нямал сили да продължи. Сенките го плашели, всичко го стряскало, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но и звездите били тъй далечни и светели толкова слабо, че и тази последна надежда избледнявала веднага, след като се появила.

Пътникът вече бил отчаян. Осъзнал, че глупавите планове, които си бил направил преди да тръгне по пътя, се оказали напълно погрешни – денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил така гъст, че пътят не се виждал и на крачка пред него.

Вече не знаел накъде да върви, бил измръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата съдба го била захвърлила тук в черната непрестанна нощ и го бе изоставила завинаги.

Човекът заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за отчайващата си съдба.

Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал сам на Пътя.

И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка.

Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно от това! Много пъти дотогава бил гледал изгрева, но никога не го бил виждал така силен, сякаш сега се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи.

Това бил неговият собствен изгрев, чиято светлината разпръсквала мрака в зората на настъпващия ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч, дори отвъд хоризонта. През нощта не е успял да го види, заради липсата на достатъчно светлина.

Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на изгрева, а в сърцето му греела една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил:

"Най-тъмна и студена е нощта преди изгрева на слънцето!”

Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също знаел и че по пътя го чакат много красиви неща, много истини и много нови откровения.

Вече знаел, че по пътя го чакал самия Живот.