Историята за един незабравим жест на добрина

Веднъж, докато разглеждах старите писма от майка ми, си спомних за една история, която тя ми разказваше от време на време.
Аз бях единственият син на родителите ми. Майка ми се омъжила късно и лекарите и забранили да има дете. Тя обаче не ги послушала. Аз бях толкова топло приветстван в семейството – баба и дядо, баща ми и дори доведената ми сестра ме обожавали, а майка ми била във възторг.

Майка ми започваше работа много рано сутрин, но преди това трябваше да ме остави в детската градина. За да се увери, че няма да закъснее, ние тръгвахме с първия автобус всяка сутрин. Винаги го караше един и същи шофьор. Слизахме от автобуса на нашата спирка и майка ми ме водеше до вратите на детската градина, предаваше ме на учителките и се връщаше на спирката, за да чака следващия автобус.
След като няколко пъти закъсня за работа, майка ми получил предупреждение за уволнение. Като почти всички по онова време, ние живеехме скромно. Нямаше как да оцелеем само със заплатата на баща ми. Така че, майка ми нямаше друг избор, освен да ме остави – 3-годишно дете, сам да ходя от автобусната спирка до вратите на детската градина.
Бях свикнал с тази рутина, затова и всичко мина перфектно още първия път, когато опитахме да направим това, въпреки че секундите, през които ходих сам, бяха най-страшното нещо в живота на майка ми. Тя винаги сядаше до прозореца в автобуса, за да види дали съм успял да стигна до градината или все още се лутам в тежкото ми зимно яке по пътя до там.
След известно време, тя започна да забелязва, че шофьорът на автобуса е започнал да потегля от спирката по-бавно и забързва едва след като види, че съм влязъл в градината. Това продължи през всичките години, докато аз ходих на детска градина. Майка ми не се опита да разбере защо шофьорът на автобуса прави това – тя беше твърде заета с това да разбере, че съм стигнал безопасно до вратите на градината.
Всичко се изясни по-късно, когато започнах да ходя на училище. Един ден шофьорът ме поздрави, като ми каза:

- Здравей, момче! Изглеждаш толкова пораснал! Помниш ли, когато возих теб и майка ти до детската градина?
Много години минаха от тогава. Но всеки път, когато мина покрай автобусната спирка, си спомням този период от детството ми, през който се чувствах защитен, знаейки, че един шофьор всеки ден е правил този малък жест на добрина като забави автобуса с няколко секунди. И всичко това само, за да може една майка да знае, че детето и е добре.