Битката между сърцето и ума

– Защо хленчиш? – Умът се напрегна – И кому е нужна тази драма?

– Защото не мога да направя избор – проплака Сърцето.

– Ето, виждаш ли колко е излишно това твое, хм, да го наречем страдание – авторитетно заяви Умът.

– Моля те, помогни ми да реша – помоли смирено Сърцето.

– Не е сложно – Умът беше в свои води – бедата е, че ти не можеш да мислиш. Просто излагаш фактите и смяташ колко за и против има. Готово!

– Почти се разтуптях отново!

– Не казах да туптиш, а да мислиш!

– Хм, само че не знам как. Дали е за или против, аз все туптя. Чувствам, че съм на ръба на дълбока и черна бездна – изстена Сърцето.

– Аз пък виждам онзи дръглив кон да пасе трева сред полето. И къде за бога виждаш бездна!? – Умът съвсем се напрегна.

– Не казах, че виждам, а чувствам! – изхлипа Сърцето.

– Чувства! Иди ги разбери. Ще те разболеят – загрижено смъмри Умът.

– Добре де! – съгласи се Сърцето – Ще се опитам да помисля. А ти можеш ли да туптиш?

– Мили Боже, как ти хрумна?! – въпросът беше риторичен.

– По същия начин, по който и на теб, че трябва да мисля – Сърцето почувства леко надмощие.

– Ще полудея с теб! – изсумтя Умът.

– Тогава ме остави да вземам решенията си докато туптя. После отсъждай дали са верни или не. Но ако аз започна да мисля, а ти да чувстваш и да туптиш – Сърцето въздъхна – и двамата политаме в бездната.

– Да, разбрах те. Не беше нужно така грубо да ми напомняш, че не съм застрахован от шизофренията – изръмжа безмълвно Умът – Искам да помисля! Ти иди да поскиташ по света и се върни с куфар, препълнен с емоции. После ще му мисля как да се оправям – Умът беше леко смутен, но запази самообладание да не изпадне в паника от мисълта за черната бездна.