Кога разбираш, че трябва да отстъпиш

Веднъж двама братя монаси от Запада започнаха спор. Единият беше бивш американски морски пехотинец, който бе воювал във войната във Виетнам и беше получил сериозна травма. Другият бе преуспял бизнесмен, натрупал толкова голямо богатство, че се беше „пенсионирал“ на двайсет и няколко години. И двамата бяха умни, силни, изключително здрави мъже.
Монасите не би трябвало да спорят, но те двамата спореха. Монасите не би трябвало да влизат в юмручен бой, но те бяха на път да го направят. Настървени един срещу друг, двамата фучаха от гняв. Насред една такава пламенна размяна на обиди бившият морски пехотинец коленичи и се поклони грациозно на шокирания бивш бизнесмен. После вдигна поглед и каза:
— Съжалявам. Прости ми.
Това бе един от онези редки жестове, които идват право от сърцето, спонтанни и родени от вдъхновение. Можем да ги познаем по това, че са непосредствени и абсолютно покоряващи.
Монахът бивш бизнесмен се разплака.
Няколко минути по-късно двамата да се разхождаха заедно като приятели, сякаш нищо не се е случило. Ето така би трябвало да постъпват монасите. Един момент на смирение може да спаси цяло взаимоотношение. Бъдете по-големият човек и отстъпвайте.