Зловещата индийска традиция, която и до днес плаши света

Древната индуистка традиция, наречена "Сати", при която вдовицата се изгаря жива заедно с покойния ѝ съпруг, и днес ужасява много хора по света. Този злокобент акт на саможертва днес е забранен със закон и въпреки това продължава да хвърля сянка над някои индуски общности в Индия.

Първоначално това е бил доброволен акт, чрез който жената да покаже по героичен начин, че е готова на върховна саможертва за своя покоен съпруг, без който не може да живее. С годините обаче, ритуалът се превръща в принудителна практика и много жени биват изгаряни против волята им.

Макар днес ритуалът Сати да е забранен в цяла Индия и вече да не се практикува, той има много тъмна и мрачна история.

Твърди се, че ритуалът се появява между 320 и 550 от новата ера по време на управлението на империята Гупта.

Инцидентни случаи на прилагане на Сати били регистрирани за първи път в Непал през 464 година, а след това и в Мадха Прадеш през 510 година. След това практиката се разпространила и в Раджастхан, където този обичай се е спазвал най-стриктно в продължение на векове.

Първоначално практиката на Сати била ограничена само до царските касти и едва по-късно се разпространила и сред по-низшите прослойки, ставайки накрая широко практикувана сред всички социални класи. Най-популярен този ритуал е бил между 15 и 18 век. В този период били изгаряни живи до 1000 вдовици, най-често от Индия и Непал.

И все пак, съществували определени правила, които освобождавали някои от жените от тази жестока практика. Първото правило на Сати гласяло, че вдовица, която е бременна, с менструация или с малки деца не може да участва в този ритуал.

Сати често се практикувало в Раджастан и то сред жените от кралските семейства. Бил създаден и паметник на Сати, който почитал всички жени, умрели по този начин.

Преди да се разделят с живота, жените оставяли върху него отпечатък от ръцете си, за да ги помнят като доблестни и предани жени. Някои от тях все още могат да бъдат видени във вътрешността на крепостта Мехрангарх.

Ако се вярва на историческите факти, практиката Сати била забранявана много пъти между 15 и 18 век. През 1500 година императорът на Великите Монголи Акбар обявил Сати за незаконна, а през 1663 година Аурангзеб отново опитал да пресече ритуала.

Да спрат Сати опитвали също португалците, французите и англичаните, пристигащи в Индия по време на колониалния ѝ период.

През 1850 година Чарлз Нейпир заповядва да бъде обесен всеки индуистки свещеник, който е ръководил изгаряне на вдовицата.

През 1987 година в село Деорал в Раджастан 18-годишната Руп Канвар била принудена да се подложи на Сати, след като съпругът ѝ умрял след 8 месеца брак. Тя отказала, но група мъже я дрогирали и изгорили. Полицията в Индия разследва този случай, успява да залови виновниците и да ги осъди.

След този случай правителството в страната приема закон, с който забранява напълно практикуването на Сати. В него се казва, че всеки, който принуждава или поощрява жените да извършват Сати, както и всеки, който се съгласи да извърши ритуала, ще бъде наказан със смърт.

В епоха, в която феминизмът е дълбоко вкоренен в обществото ни, а равенството и човешките права са върховна ценност, човек трудно може да приеме и разбере практика като Сати. Тази злокобна и кръвожадна практика, която макар и забранена със закон, все още има своите последователи. С риск да пристъпят закона, някои индуски общности приемат Сати като краен израз на върховна всеотдайност и саможертва от страна на скърбящата съпруга.