Изход ли е федерализмът от европейската криза?

Вече никой не се съмнява, че Европейският съюз (ЕС) преминава през тежък кризисен период. Логично, това е период на търсения и предложения за излизане от тази ситуация. Някои известни европейски политици и анализатори обръщат поглед към федерализирането на ЕС като изход, една много противоречива теза. Поводът за написването на този текст е публикуваната на 8 септември т. г. в европейския сайт Social/Europe статия под названието „Федерация или васализация. Сега е времето за решаване.“, както и отделни оценки в Речта за състоянието на Съюза (2025) на председателя на Европейската комисия, г-жа Урсула фон дер Лайен.

Авторите на статията са трима изтъкнати европейски политици: Жозеп Борел, бивш председател на Европейския парламент и бивш (в предишната Европейска комисия) зам. председател на Комисията и Върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика и сигурността; Ги Верховстадт, бивш министър-председател на Белгия и председател на Европейското международно движение; и Доменек Руис Девеса, бивш член на Европейския парламент и председател на Съюза на европейските федералисти.

Централно място в статията заема въпросът за федерализма: „Европа трябва да избере: федерален съюз и самоопределение или разцепление и американски васалитет“. Според авторите, „Вече трябва да е ясно, че Тръмп не е и никога няма да бъде съюзник. Америка на Тръмп е основна геополитическа, икономическа и културна заплаха за Европа.“(!?) Те все пак считат, че превръщането на Европа в протекторат на Америка не е неизбежно, а като изход виждат съживяването на про-европейските мнозинства в трите институции (Европейски съвет, Европейска комисия и Европейски парламент), „които биха могли да осъществят промяна в курса, от васалитет към самоуправление“. Освен това, авторите се обявяват за засилване на политическия съюз, елиминиране на правото на вето по въпросите на външната политика и сигурността, за изграждане на „наша собствена отбранителна система, независима от САЩ и способна да сдържа Кремъл.“ Статията завършва с категоричния извод: „Ние трябва да станем един истински федерален съюз, най-накрая освободен от ограниченията на единодушието и надарен с компетенции в областта на външната политика и сигурността….Ако не предприемем действия и само чакаме следващата криза, за да подобрим решенията, Европа рискува да умре като политически проект.“

Не споделям горния извод, макар че съм съгласен с част от констатациите в статията като опасността от васалитет и необходимостта от изграждане на сдържащ агресивните попълзновения европейски отбранителен съюз. Но не мога да приема категоричното твърдение, че Америка (на Тръмп или не) е „основна геополитическа, икономическа и културна заплаха за Европа“. Категорично не приемам, също така, премахването на принципа на единодушието в областта на външната политика и сигурността. То би премахнало само принципа на суверенното равенство по тези кардинални аспекти на интеграцията, би обезличило малките и средни страни членки и в крайна сметка би било основно в интерес на съюзната бюрокрация и големите страни членки, дори бидейки последните федерални единици като всички останали. (Нашата страна защитава правото на вето в ЕС и аз съм убеден, че това е правилната политика.) Но най-вече не приемам федерализма като единствено възможен начин за излизане от сегашната кризисна ситуация.

Поклонниците на европейския федерализъм се надяват, че федерализираният ЕС ще доведе до по-резултатно обединяване на усилията за ускорено развитие на съюза и тяхното по-ефикасно управление. Считам, особено при сегашните обективни обстоятелства, че федерализмът не само не е „единствения начин за гарантиране на ускорено развитие на европейската интеграция“, но че това може да бъде постигнато по-сигурно и необратимо на основата на все по-засилващото се сътрудничество между равноправни държави членки. Разбира се, координирано и стратегически направлявано от общоевропейските висши институции. Необратимостта на европейския интеграционен процес е от особена важност. Нека го сравним чисто методологически с процесите на глобализация в края на миналия и началото на сегашния век. Ще видим, че отричащата фундаменталното значение на суверенните държави глобализация се задържа само няколко десетилетия, след което спря и даде на задна скорост. Ако глобализацията се основаваше на разрастващо се сътрудничество между суверенни и равноправни държави, тя не би се развила така противоречиво и така предразположена към мащабно връщане назад, което се случи, а би имала съвсем друга, в съществена степен необратима съдба.

Не съм противник на държавната федерална организация по принцип. Но в случая със сегашното развитие на Европейския съюз не става въпрос за предпочитания, а за реалности. Как авторите си представят вътрешнополитически конфронтираните Германия, Франция и други страни членки да прегърнат идеята за европейска федерация и да пристъпят бързо към нейното осъществяване, за мен остава загадка. Най-много да се стигне до още по-голяма вътрешнополитическа поляризация в тези държави. Да не говорим, че тласкането на ЕС към федерализъм в наши дни или дори само официалното обявяване на такъв курс почти сигурно би довело до разцепление на съюза и би забавило съществено процесите на неговото разширяване. Всички виждат, че през последните години Европейската комисия концентрира все повече власт, но това не е довело до съществени положителни резултати. Според мен, по-скоро обратното.

Твърдението, че развитието на Европейския съюз sui generis (сам по себе си, без да следва утвърдени модели), не се е оказало успешно и, че резултатите от европейската интеграция биха били много по-добри, ако преди години съюзът е станал федерален, е най-малкото проблематично. ЕС имаше продължителен период след Маастрихт (1992г.) на ускорено и впечатляващо икономическо и социално развитие, продължил до световната финансово-икономическа криза (2007-2008г.). След тази криза, последвана от чисто европейски кризи като гръцката, ЕС изпусна удобния момент да излезе от коловозите на неолиберализма и глобализма и да съобрази развитието си с настъпващите силови геополитически проявления. При тогавашните обстоятелства характерната за неолибералната глобализация склонност към подценяване и игнориране в голяма степен на принципите на суверенитета и суверенното равенство обективно тласкаше Евросъюза към повече федерализъм. Тогава федералистките уклони бяха толкова подчертани, че ратуващите за задълбочаване на европейската интеграция между суверенни и равноправни държави членки (без да се оспорва доброволното делегиране на договорена от всички част от националния суверенитет към общоевропейските институции), бяха често квалифицирани като „политически некоректни“. И до настоящия момент неолибералното мислене и неговата инерция пречат на по-резултатното развитие sui generis на Европейския съюз и на неговите геополитически проекции. Необходими са нови стратегически решения за засилване на политическия съюз (но не на федерална основа); за завършване на единния пазар, на икономическия и паричен съюз; за последователност и гъвкавост на неговите политики в основните области. Всичко това – на основата и заедно с възможно най-бързото постигане на стратегическа автономия („независимост“, според Речта за състоянието на съюза през 2025г.) на Европейския съюз.

В статията си посочените трима европейски политици защитават своите виждания по темата и в това няма нищо лошо. Това е тяхно право, още повече, че те вече не заемат официални длъжности в структурите на ЕС. Съвсем друго нещо е, когато въпросът за единодушието в областта на външната политика и сигурността се третира в официален документ на ЕС от най-висок ранг, какъвто е Речта за състоянието на съюза през настоящата година на председателя на Европейската комисия: „Време е да се освободим от оковите на единодушието.“ Обърнете внимание на тази фраза, която показва недемократично централизирано разбиране: единодушието, израз на принципа на равнопоставеност на страните членки на ЕС, се обявява за „окови“. „Окови“ за кого? Във всеки случай не за малките и средни страни в Евросъюза. Разбира се, единодушието не е ценност само по себе си. Но постигнато по демократичен начин от реално равноправни държави членки на ЕС, то е едно огромно постижение от общоевропейски интерес. Обявяването му за „зло“ ревизира негативно цялото досегашно развитие на Евросъюза и подкопава неговото единство.

Аз разбирам реалния проблем на бавното вземане на решения и особено на възможността от блокиране на важни за съюза решения от една страна членка поради някакъв неин себичен интерес. Но елиминирането на основен принцип на развитието на ЕС не е единствения и далеч не най-подходящия начин да се избегнат както мудността, така и случаите на блокаж на важни решения. По-бързата процедура за вземането на решения и осигуряването на единодушие биха могли да се постигнат чрез подобряване на функционалните механизми, по-прецизно категоризиране и приоритизиране, използване в някои случаи на механизма на „opts-out“, по-целенасочени предварителни подготовка и разяснения от страна на Комисията по всеки конкретен въпроси и др.. Едновременно с това изразявам мнение, че поне в областта на външната политика проблемът се заключава не само и не толкова в бавните или блокирани, а в неудачните решения, произтичащи от неолибералната и глобалистка инерция на мислене и процедиране. Убеден съм, че ако се избере проблемите да се решават чрез механизмите на федерализма, това само ще влоши положението.

По изграждането на европейския отбранителен съюз оставам с впечатлението, че осигуряването и разпределението на финансови средства за въоръжаване (планът “Готовност 2030” и програмата SAFE) е най-важния въпрос. Той със сигурност е един от кардиналните въпроси, но, според моето виждане, основен стълб на европейския отбранителен съюз и надежден гарант за сигурността на всички страни членки са общоевропейските въоръжени сили, които трябва да се изградят. И това не го казвам сега, пред лицето на широкомащабната руска агресия срещу Украйна, а още в моята книга „Държавни отношения и ценности в европейската криза“ (Изд. Тангра, 2017, стр. 90): „Развивайки най-доброто от своята „мека сила“, Европа трябва да е готова за всякакви евентуалности. С други думи, да съчетава „мека“ с „твърда“ сила. Необходими са общоевропейски въоръжени сили, професионално изградени и с най-добро въоръжение, както и общоевропейски правозащитни органи.“ Наред с все по-съвместимите помежду им национални такива, разбира се. Само по-доброто въоръжаване поединично на страните членки би имало значително по-слаб ефект, но което е още по-важно – не гарантира надеждно общосъюзно единодействие срещу външна агресия или заплаха. Някой би казал, че такъв европейски отбранителен съюз би бил част от движението на ЕС към федерализъм. Това не е така и механизмите на единодействие на така далечния от федерация Атлантически алианс (макар и поставени понастоящем на изпитание), го доказват.

И третият въпрос, който бих искал да засегна в настоящия текст, това е глобалната геополитическа тежест на Европейския съюз. От много години насам ЕС се стреми да стане пълноценен глобален играч и все не му се получава. През м. април 2017г. в своя статия в „The American Interest“ Збигнев Бжежински не оставя съмнения за непосилността на тази задача: „Четвъртата реалност е, че в момента Европа не е глобална сила и едва ли ще стане такава в бъдеще…. Но тя може да изиграе конструктивна роля, като поеме инициативата в противопоставянето срещу международните заплахи…. Освен това Европа в политически и културен план е съюзник на САЩ и подкрепя основните им интереси в Близкия изток, а непоколебимостта на Европа в рамките на НАТО има съществено значение за конструктивното решение в бъдеще на руско-украинската криза.“ Действително, ако Европа се ограничи безкритично само в посочените от Бжежински аспекти, тя няма как да стане глобален играч в бъдеще.

Проблемът с намаляващата геополитическа тежест на Европа през последните години се задълбочи особено след избирането за втори път на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Това се вижда с просто око в маргиналната роля на ЕС в усилията за спиране на войната в Украйна, както и по отношение на други конфликти; в покорността, с която прие новата митническа политика на САЩ; в политиката на омилостивяване на Тръмп и т. н. Има ли изход от това положение? Да, но той може да стане възможен едва посредством постигането от ЕС на стратегическа автономия и провеждането на силна и независима външна политика. За тази цел, освен отбранителният съюз, ще са необходими и последователни реформаторски усилия за ускоряване на интеграцията, и гъвкаво съчетаване между държавните отношения и демократичните ценности. В споменатата книга „Държавни отношения и ценности в европейската криза“ (2017) посочвам: „Наред с борбата за човешки права, не по-малък приоритет на ЕС трябва да бъде все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство. Само следвайки конструктивна политика на съчетаване на тези два приоритета, Европа ще има значимо влияние върху хода на световните дела, както и основания за стремеж към морално лидерство. Тогава Европа ще може да разчита да има на своя страна като геостратегически резерв и приятели много от останалите страни и райони в света. А това, между другото, ще означава, че тя вече ще е глобален играч с нарастваща сила.“ (стр. 91)

За съжаление, сегашната тенденция е на продължаващо западане на геополитическата тежест на Евросъюза, като моето мнение е, че тя ще се задълбочава докато един познаващ и решаващ реалните проблеми на европейските граждани, стратегически мислещ, активно действащ и с дълбоко чувство за собствено европейско достойнство елит не започне решително да преодолява сегашната европейска криза, извеждайки евроинтеграцията на нови хоризонти. Последователният напредък на ЕС в горе-посочените и други важни направления, (за това не е необходимо да има федерален съюз, който при настоящите условия би изострил заплашващи европейското единство противоречия), не само ще превърне опасността от васалитет на ЕС в мрачен спомен, но и ще гарантира неговото свободно, независимо, уважавано и влиятелно в глобален план развитие.