А защо изобщо смятаме, че българите искат правова държава?

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Аз по принцип спя относително добре, но понякога ме стряска едно огромно и същностно културологично опасение за цялата ситуация в днешна България – че уж армагедонната битка за правовата държава, върховенството на закона и особено борбата срещу корупцията между малцината реформатори и наедрялото статукво не просто се превръща в отделен вид перманентно статукво, но и че почива на един по същество порочен аргумент или размит raison d’être (основание за съществуването ѝ).

Защо реформаторите в България все не успяват

И този порочен аргумент е следният: а защо предполагаме, че мнозинството българи днес искат правова държава? Или пък война с корупцията? Тук веднага напомням онзи полуафоризъм за нашето битие – че корупцията е всяка далавера, в която аз не участвам (а някакви други, малцината, се облагодетелстват). Ерго, тук трябва да търсим и базисната причина защо реформаторите за тези вече три десетилетия не успяват в много неща, включително и комуникационно – да възцарят усещането, че: а) без функционираща правова държава няма благоденствие (или социална държава, която по моему трябва да е новият национално-културен „проект“) и б) всичко, от което прословутият среден българин не е доволен, може сравнително лесно да бъде проследено тъкмо до корупцията – от малката лична до голямата държавна.

Разбира се, с уговорката, че няма такова животно като „среден българин“ – има сто вида българи, поколенчески, икономически и всякакви. Но все пак, да напомня, социалната антропология е задължена априорно да търси „най-малкото общо кратно“ във всеки един момент и в този смисъл е важен сегашният резултат – а той, най-общо, и въпреки известни постижения като нова стратификация, включително вече етажирана средна класа, не ни ощастливява особено.

Направих собствено малко изследване на терен, включително извън София, че и в Северна Гърция – основно по горните въпроси на правовата държава и прословутата битка с корупцията (последната, впрочем, ми прилича на едно мегацинично и донякъде иронично заглавие на „Ню Йорк Пост“ от 1980-те – „Drugs Win Drug War“, т.е. наркотиците печелят войната с наркотиците). Изводите не са особено обнадеждаващи, но пък ми направи впечатление мнението на едни млади гърци, заети основно в IT бизнеса – те дори не разбраха какъв е проблемът с липсата на правова държава, макар че обяснявах на два езика. За тях, забележете, гръцката правораздавателна система е безмилостна, дори една идея по-безмилостна, отколкото повеляват всеобщо възприетите демократични принципи (оттам далечно и древногръцката епитюхия, че сам държиш в ръцете си своя живот).

Да, и другаде има корупция, но там това не е начин на живот

Тоест, те говорят за почти абсолютната неизбежност на отсъжданията, били те по граждански или наказателен признак; съответно някак знаят и пребивават в среда и държава, която е успяла да ги убеди, че правото функционира. За разлика от неколцината млади българи от този експеримент, част от тях от „бялото гето“, според които всичко у нас може да се влачи с години по инстанциите, а за определени близки до властта хора може и да има вратички, през които да се шмугнат със съответната адвокатска помощ („ако имаш пари за добър адвокат etc.“). Дори не стана дума за бързото правосъдие, донякъде постигнато в други страни.

Тъкмо затова ме буди въпросът „а искаме ли реално правова държава“ – защото сякаш в умствения ни софтуер, „донаписан“ от серия политици без собствено уважение към правилата, е залегнала квазиапатичната концепция за „неправовост“, макар да няма такава дума. А и вече чувам коментарите как и в Гърция, и в далеч изпреварилите ни държави от Централна Европа, също имало корупция: разбира се, че има. Просто в тези държави не е начин на живот.

Това прозвуча като сентенция за край, но няма да спра дотук. Самата ни държава днес като че работи на няколко нива – едното е да превзема все по-големи части от живота и да ги представя чрез услужливите медии като успехи, но като че по-важно е второто – че тя, нарочно или не, обезчувствява своите граждани по горните въпроси и все повече ги превръща в поданици, особено когато мачка частния бизнес (докато самата тя прави огромен частен бизнес чрез лидерите си).

Единственият изход

И аз не намирам друг вариант, освен онзи, за който веднъж вече стана дума – че поколението Z (а след него и Alpha) e единственият ни шанс за излаз от това тихо, закъсняло когнитивно племе и най-вече от корупционното мислене, което може лесно да бъде проследено до късния соц, службите и т.н. Вземете само ВСС – окопан вътре в себе си орган от неокомунистически тип, който сякаш ви казва „ние решаваме как ще стават нещата, ние си гласуваме възнагражденията, не можете да ни барнете, протестирайте си, не ни пречите“.

Накрая: евентуалната смяна на и.ф. главния прокурор няма да доведе до нищо, както и половинчатите и отчасти отменени от Конституционния съд реформи наскоро не доведоха до нищо. Единственият начин да се стигне до нещо е някак да се съгласим като общност, че само „клистеновите“ мерки в правосъдието биха довели до поне известен положителен резултат. А искаме ли ги наистина? И кой ще е Клистен*?

*Клистен е древногръцки политик от Атина, който провежда ключови реформи около 508 – 507 г. пр. н. е., с които полага основите на атинската демокрация. Най-значимата му реформа премества центъра на властта и отговорността от родовите връзки към гражданската принадлежност.