Валери Григоров: Кирилицата влиза в символния ред на ЕС не като кирилица, а редуцирано – като българска писменост

На евробанкнотите думата „евро“ е изписана с три азбуки – латинска, гръцка и кирилица – като те са визуално разграничени чрез различна типографска тежест: удебелен (bold), блед и много блед шрифт.

Тази своеобразна стратификация по значимост създава ясно внушение за йерархия, в която латинското изписване е приоритетно, а гръцкото и кирилското са маргинализирани като второстепенна и третостепенна категория писмености.

Това коментира във "Фейсбук" Валери Григоров.

В този смисъл може да се говори за демонстрирана мека форма на символна дискриминация и периферизиране на писменостите, използвани в Източна и Югоизточна Европа. Ако за гръцката азбука подобна периферизация би могла да се обясни с обективни съображения, свързани с нейното ограничено съвременно географско разпространение, то кирилицата е писменост, използвана от над 250–300 милиона души и носител на значима литературна, научна и правна традиция с транснационален и цивилизационен обхват.

Трябва да признаем, че Институционално ЕС не умее да мисли в „цивилизационни“ категории: не признава наднационални писмености, не отчита глобалното им разпространение и не работи с дълбинни културно-исторически мащаби.

Това обяснява защо кирилицата „влиза“ в символния ред на ЕС не като кирилица, а редуцирано – като българска писменост.

Нейното наднационално, славянско, православно и евразийско измерение е съзнателно обезсилено. Следвайки една криворазбрана и почти сектантска политкоректност, ЕС деполитизира и деисторизира писменостите с аргумента за избягване на конфликтни интерпретации. В резултат кирилицата е сведена до минимален формален институционален жест към България, вместо да бъде видяна и разпозната като символно равнопоставен европейски цивилизационен стълб. На практика се възпроизвежда латиноцентричен ред, в който другите азбуки функционират единствено като добавки, а не като равноценна основа на европейската цивилизация.

От тази гледна точка вторичното добавяне на кирилицата в дизайна на евробанкнотите не води до реално осмисляне на символния баланс.

Като цяло ЕС продължава да страда от структурна неспособност да мисли наднационално, въпреки претенцията си за наднационален проект.

Този ограничен латиноцентричен мироглед продължава да възпрепятства западноевропейското мислене да приеме кирилицата като паневропейска писменост и да я интегрира пълноценно в общоевропейския културен генезис.

В семиотичен и институционален смисъл кирилицата днес функционира по-скоро като „неудобен знак“ в европейската идентичност, знак, който не може да бъде интегриран, без да наруши доминиращия наратив и да породи неудобни асоциации. За да получи полагаемото ѝ се място като един от фундаментите на Европа, кирилицата изисква преосмисляне на централни категории, а не просто формалното ѝ добавяне.

На първо място кирилицата нарушава опростената цивилизационна схема, наложена като описание на европейската идентичност, която включва гръцката философия и политическа концепция за демокрацията, римското право и европейското Просвещение.

Тази схема легитимира преди всичко западноевропейското ядро, като същевременно изключва и маргинализира славяно-православната цивилизация и неговия основен писмен носител – кирилицата.

Главният проблем е, че кирилицата надгражда културната европейската идентичност с един алтернативен сегмент, който е продукт на Византийско-православният свят и не е пряка производна на западната.

От друга страна обаче кирилицата е „твърде европейска“, за да бъде екзотизирана. Парадоксът е, че кирилицата е едновременно „чужда“ за западното мислене и недостатъчно чужда, за да бъде лесно категоризирана като удобна ориенталска екзотика.

Всичко това изисква сериозно интелектуално усилие от страна на Запада, за да осмисли и приеме кирилицата като вътрешна за Европа – като писменост, органично свързана с държави членки на ЕС и като носител на самостоятелна философска, правна и литературна традиция.

Подобно преосмисляне само би обогатило европейската идентичност чрез интегриране на славяно-византийската историческа линия и православната култура и би направило видима пародийната природа на крайно пестеливото и периферно включване на кирилицата, която към момента присъства единствено като формален надпис – без разказ, без историческа плътност и без символна централност в общоевропейския културен и езиков дизайн.

Въпреки че ЕС е замислен като проект за интеграция на богатото и разнообразно културно, политическо и езиково наследство на европейските народи, той все още не успява да осмисли и интегрира символното значение на славяно-византийския принос в генезиса на модерна Европа.

Управлението на многообразието остава повърхностно, на ниво формално (техническо) равенство, лишено от исторически смисъл и културна дълбочина, която да притежава разбирането за „цивилизационна равнопоставеност“.

Този съзнателно търсен символен минимализъм, чрез редукция на символите все по-често се проявява не като преимущество, а като структурен дефицит на пост-историческата конструкция на Европа. ЕС предпочита процедурни, формални и безсъдържателни идентичности: символи без наратив, без история и без необходимост от осмисляне.

Макар ЕС често да говори за „единство в многообразието“, това многообразие се разбира основно в културно-фолклорен, а не в цивилизационен смисъл.

Допускат се локални различия, но не и плуралистична история, в която Европа е формирана от множество цивилизационни центрове, предлагащи алтернативни модели на политическа и културна организация.

Ако досега в ЕС моноцентричният модел не е бил осъзнаван като проблем или като завоалирана форма на дискриминация, то в дългосрочен план той рискува да задълбочи асиметрията между „нормативния център“ и „историческата периферия“. Това поставя под въпрос дълбоката легитимност на европейския проект и подкопава мотивацията за споделена и равностойностна европейска идентичност.

И все пак настоящата криза на институциите и лидерството в ЕС може да се разглежда като добра възможност за преосмисляне на наложения моноцентричен модел и за формулиране на нов подход, който да обхване в пълнота многообразието на европейското културно пространство чрез признаване на множествени европейски генеалогии и цивилизационни източници.