Кеворкян: Някой беше казал, че нормалният човек е фикция. Време е да признаем, че тук самата нормалност е фикция

Стефан Цанев безмилостно ни навря в тази история, без излишни увъртания и лиготии - виж „Епицентър“, „Интелектуално мародерство.

Този Васил Попов не е онзи Васил Попов.

А историята си я бива. С две думи: как съжителстват днес двама писатели, които имат едно и също име - Васил Попов. Единият, да го наречем „Онзи“, умира през 1980 година; другият - „Този“ (днешният - е роден през 1990 година.) И ето ни отново в поредната българска бъркотия - литературната история вече е разчекната между „Онзи“ и „Този“.

Това припомни във "Фейсбук" Кеворк Кеворкян.

Шантава работа - Стефан я нарича „интелектуално мародерство“, макар и не до край осъзнато - и мнозина ще се съгласят с него. Предпочитам да съм по-милостив: да речем, че това е само поредният изблик на колективният идиотизъм, в който сякаш вече сме се врекли.

„Онзи“ Васил беше особняк и не беше нужно да си много прозорлив, за да усетиш, че от него се излъчва някакава скрита заплаха. Когато се вгледаше в някого с големите си очи, прекалено големи за лицето му - може да бъркам, но така съм го запомнил - и въпросният клетник се паникьосваше, без да знае защо и за какво. Беше обсебен от Папа и не криеше това, всички в писателските среди го знаеха. Папа е Хемингуей, разбира се. Превеждаше Папа - но това изобщо не му беше достатъчно.

Текстовете на Папа го бяха обсебили - но сетне и самият Папа с всичко, което той представляваше - а то е нещо различно. Сякаш искаше да бъде копие на Папа, да го приемат като него - колкото и това да беше невъзможно. Всичко това дразнеше онези, които не притежаваха свободата му - и някой го иронизира като „Хемингуей от село Миндя“(дали не беше Емилиян Станев?“).

Не бяхме близки, но от време на време ме канеше при себе си в писателския ресторант, където обичайно седеше сам; и аз използвах това, за да го врънкам внимателно да се яви в предаването ми. Той само ме поглеждаше с онези очи и сетне продължавахме да си разменяме мълчание. Някак, все пак, приличаше на Папа - много любовни истории, няколко брака, никаква милост към пиячката и пр. Не съм го питал, какво харесва най-много от творбите на Папа. Това е въпрос, който не трябва да се задава на писател, особено на такъв, който се опитва да победи самото писане - защото той няма само един валиден отговор.

Освен това, след години на изнурително четене, започваш да се досещаш, че дори текстове, които си смятал, че са те пленили завинаги, могат също, в някаква степен, да бъдат съкрушени. Така се случи, например, с книгата на Джон Хемингуей „Странно племе. Семеен мемоар“, която се появи преди няколко години - тя ми беше по-интересна дори от книгите на Папа. Със сигурност обаче щях да отнеса някой тупаник от „Онзи“ Васил, ако бях имал глупостта да го запозная с някакво подобно свое откритие.

Впрочем, той си беше и малко побойник - пак нещичко от стила на Папа. Веднъж, по някакъв незначителен повод, тръгнал да търси готвача на писателския ресторант и сигурно щял да го шамароса, но се хлъзнал по мазния под на кухнята - паднал и си счупил крака и на готвача му се разминало. А ние, младоците, които се навъртахме в предверието на литературата, ако можем така да наречем писателската цитадела на „Ангел Кънчев“?5, си съчинявахме истории, каквито предполагахме, че биха се харесали на Папа, но с участието на „Онзи“, на когото всъщност симпатизирахме.

Няколко дни след като се появи статията на Стефан Цанев реших да позвъня на „Този“, днешният Васил Попов - исках да разбера що за човек е. Обадих му се с това намерение - изобщо не ми минаваше през ума да правя посредничество между него и Стефан - но така стана в крайна сметка и дори се включи, макар и задочно и „Онзи“ Васил. Смята се, че връзката с Отвъдното е невъзможна - но не и когато писатели участват в0 някоя разправия.

Още в началото на разговора „Този“ ме впечатли с едно признание: сядал да пише първата си книга вечер, след като се върнел разсипан от работата си, която нямала нищо общо с писателството. И последното, за което мислел, е как се казва. Точно така се изрази. И направо ме спечели.

Той изобщо не се притесняваше, че не е знаел за „Онзи“. Интересно обаче, къде са гледали издателите му - все пак „Онзи“ беше достатъчно утвърден и популярен писател и то не преди пет века, а само преди 50 години. „Този“ нямал нищо против да прибегне до услугите на една буква - примерно „р“ и да я сложи между Васил и Попов. Пак му повярвах, като нищо би го направил - не му се разправя, не му се губи време с излишни полемики. Усетих, дори по телефона, че е искрен, даже не иска да защитава по-настървено името, с което вече е порядъчно известен, сега още повече след сериала „Мамник“. Това ми се видя интересно, а дори и някакси дстойно.

Казах му да остави на мира буквата „р“, а да вземе и да напише една книга за задочното запознаване на двамата Василовци. Да се поблъска над книгите на „Онзи“, да види какво го е терзаело - и да сравни терзанията му със своите, да види кое е общото между двамата.

Тук „Този“ вметна, че книгата „Корените“ на „Онзи“ направо го е поразила.

А „Онзи“ Васил Попов си отиде внезапно - случи се една нощ в Пловдив, в писателския почивен дом. И тръгнаха приказки, че има нещо съмнително в смъртта му. Все пак, Папа се беше самоубил, нали така - тъй че нищо не ти пречи да изтеглиш каквато си наумиш сюжетна нишка към „Онзи“ Васил, който обожаваше Папа.

Беше Ерата, когато господстваше социалистическия реализъм, направо тероризираше пишещите - но, все още, Смъртта поне не зависеше от каноните му.

Впрочем, веднъж бяха питали Михаил Шолохов, тъкмо беше получил Нобеловата си награда, какво представлява всъщност соц-реализма. Шолохов мълчал известно време и накрая изтърсил: „Само Фадеев знаеше това, но отнесе тайната в гроба си...“ Имаше и други тайни, от които съветската литуратура все не можеше да се отърве, въпреки че непрекъснато се „размразяваше“ - но си остана за голяма част от нейните труженици във фризера. И „Гласността“ уж също ставаше все по-желана - но не за всичко. Перестройчикът Горбачов, флигорната на „Гласността“, направо премълча Чернобил. Както и да е, да не се бъркаме в чуждите работи. Да се върнем при „Онзи“ Васил Попов и „Този“ Васил Попов. Засега изглежда, че няма защо да се тревожим излишно поне в този куриозен случай. Важното е скоропостижно да не се появи някой нов Николай Хайтов или Йордан Радичков. А направо не ми се мисли, каква сеч ще настъпи, ако осъмнем с един нов Богомил Райнов. Засега имаме късмет, че новият/„Този“ Васил Попов е свястно момче. Трябва обаче да си призная, че когато прочетох статията на Стефан, ме налегнаха черни мисли. И аз, като всички вас, вече очаквам всякакви номера, предимно курвенски, от Лайняния Преход. Поне в това отношение той няма равен на себе си. Но ние вече свикнахме и с това, претръпнали сме и приемаме всякакви издевателства, ако изобщо ги отчетем.

Някой беше казал, че нормалният човек е фикция. Време е да признаем, че тук самата нормалност е фикция - и трябва по-често да си го казваме това, понеже изобщо не разполагаме с време за друго.

В жесток „цайтнот“ сме, накъдето и в каквото и да се вгледаме.

А и дали въобще участваме в неясната игра, в която се разиграва Българската Съдба?

От доста време е очевидно, че Забравата - един от най-мръснишките „инструменти“ на Прехода - спечели битката срещу Паметта.

Ох, как ми се иска да видя физиономиите на гавазите на Забравата, ако отнякъде се появи „Онзи“ Васил!