Размисли по повод забележителната реч на Марк Карни в Давос

Давос-2026 е вече в миналото. Но тази година Световният икономически форум поднесе изненади, някои от които ще останат дълго време в историята. Една от тези изненади беше Уставът на създадения по инициатива на президента на САЩ Доналд Тръмп Световен съвет за мир – противоречив, труден и дори невъзможен за възприемане от суверенни държави, придържащи се към принципа на суверенното равенство. Много се писа по този въпрос, включително по присъединяването към този съвет на България, като темата ще продължи да се дебатира години напред. Тя, обаче не е предмет на настоящия текст, в който се прави опит да се анализира друго важно, и поне за мен – изненадващо, събитие на форума в Давос – забележителната реч на министър-председателя на Канада Марк Карни.

Всеки ден, посочва Марк Карни, ни се напомня, че живеем в ерата на съперничество на великите сили и, че редът, основан на правила, избледнява. Цитирайки думите на Тукидит („силните правят каквото могат, а слабите страдат, както трябва“), Карни категорично отхвърля представянето на същността на този афоризъм като „неизбежна“, посочвайки едновременно, че по тази логика е налице силна тенденция страните да я следват: „Да се приспособят удобно. Да избегнат тревоги. Да се надяват, че с изпълненията си в този дух ще си купят сигурност. Това няма да стане.“

Канадският премиер подлага на остра критика агресивните действия на великите сили, използващи икономическата интеграция като оръжие („Тарифите са лост за налагане. Финансовата инфраструктура е принуждение. Веригите за доставки са уязвимости, които трябва да се използват.“) С две думи, „интеграцията става източник на подчинение“, като всичко това е съпроводено от силно принизяване на ролята на многостранните организации и институции като СТО, ООН, КОП… А когато правилата вече не ви защитават, вие сами трябва да се защитавате, като постигате по-голяма стратегическа автономия и диверсифицирате връзките си, за да се предпазите от несигурността. Това изгражда суверенитет.

Според Карни, „средните сили“ трябва да се адаптират към новите реалности, като целият проблем опира до избора – дали просто да се адаптират, ограждайки се с по-високи стени, или да направят нещо по-амбициозно на основата на принципите (суверенитет, териториална цялост, неизползване на сила, уважение към правата на човека) и на прагматизма (признанието, че интересите на държавите са различни, че не всички партньори споделят нашите ценности). „Това не е наивен мултилатерализъм. Това е изграждане на коалиции, които работят, сектор по сектор, с партньори, с които споделяме достатъчно обща основа, за да действаме заедно.“

Канадският премиер възлага големи надежди и неговите същностни очаквания са към т. нар. „средни сили“, защото „ако вие не сте на масата, ще бъдете в менюто“. Този акцент върху сътрудничеството и взаимодействието между „средните сили“ е основен в речта. „Ние не трябва да позволяваме възходът на грубата сила да ни заслепи така че да не видим факта, че легитимността, моралната устойчивост и правилата ще останат силни, ако изберем да ги постигнем и прилагаме заедно…. Старият ред няма да се върне. Не трябва да го оплакваме. Носталгията не е стратегия. Но от неговата фрактура ние можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо. Това е задача на средните сили, които имат най-много да губят от ограждане на крепости и най-много да спечелят от свят на истинско сътрудничество“.

Речта на Марк Карни в Давос прозвуча като бомба. Силна, честна и много смела реч. Още повече, че е произнесена от лидера на може би най-зависимата и обвързана със САЩ страна в търговско-икономическо, военно-стратегическо и културно-историческо отношение. Реч, базирана на национално достойнство и национални интереси, не само характеризираща адекватно силовите тенденции в поведението на глобалните държави, но и начертаваща определен път към тяхното възпиране. Не случайно в редица европейски медии се появиха нотки на известна завист, полагайки че подобни позиции биха могли и би трябвало да представят на форума (и въобще) европейските лидери.

Бих искал, обаче, наред с изложеното по-горе възхищение, да изразя своя скептицизъм по един основен аспект на речта на Марк Карни. Честно казано, това беше и една от главните причини да напиша този текст. Става дума именно за посочената „задача на средните сили да изградят нещо по-добро, по-силно и по-справедливо“. Не бих искал този скептицизъм да се възприеме като критика – „пътят на Канада“ е очертан от нейният лидер, изхождащ от общите разбирания на мнозинството канадски граждани, избрали го на премиерския пост.

Според Британската енциклопедия, международните действия и събития се оценяват от перспективата на външната политика на държавите или от перспективата на анализа на системата на международните отношения. В първия случай речта на Карни е блестящ пример за външна политика, основана на националното достойнство и защитата на националните интереси, обявяваща се за конструктивно обединяване на усилията на подобни на Канада държави за постигането на един по-добър и по-справедлив свят.

Какви са, обаче, шансовете на „средните сили“ да изпълнят тази задача? Въпросът е от съществено значение, тъй като ако за изпълнение на поставената задача не се предвидят адекватни на нейната сложност и нейния мащаб движещи сили, тя може да остане само благо пожелание. Изхождайки от перспективата на анализа на системата на международните отношения не бих надценявал възможностите за успех. По-долу излагам аргументите си в подкрепа на тази оценка.

Терминът „средни сили“ е твърде неопределен и с променящи се габарити. Различните анализатори поставят различни страни в тази категория. И съвпадат в много случаи, разбира се. В медийната терминология за тези страни се използва и друг термин, изразяващ дори по-добре посочената условност: „страни, следващи траекторията на махалото“ или накратко – „люлеещи се“ страни (swing states). Бихме могли да предположим, че Карни има предвид развити страни като големите европейски континентални страни и Обединеното кралство, Япония, Южна Корея, Австралия, както и редица икономически сравнително мощни държави като Индия, Бразилия, Турция, Индонезия, Мексико, Република Южна Арика и някои други. Извън тези „средни сили“ остава голямото мнозинство от другите десетки суверенни държави, които условно могат да се считат за основната част от Глобалния юг.

На опасното съперничество между глобалните сили, тяхната склонност към употреба на сила, когато счетат това за необходимо, и на колаборацията на присламчилите се към тях страни, успешно би могъл да се противопостави не следващият пласт от почти произволно направена стратификация на държавите („средните сили“), а международната система като цяло. Последната включва всички суверенни държави, взаимодействащи на принципа на суверенното равенство (този принцип не беше споменат нито веднъж в речта на Карни, което аз лично приемам като недостатък). Не може да се бориш за възраждане на международното право срещу всепозволеността на глобалните сили, без да акцентираш върху неговия основополагащ принцип. Обединяването на усилията на „средните сили“ би могло да се осъществи на основата на посочените от Карни принципи и прагматизъм, но това може да не бъде достатъчно. Всъщност, в своята цялост те се представят от все по-пълното прилагане на юридическия принцип на суверенното равенство. С други думи, обединяването срещу грубата сила би следвало да стане с усилията на голямото мнозинство суверенни неглобални държави. Те не бива да се изключват от горния процес, най-малкото, защото ако това стане, част от тях биха приели подготвената им от глобалните сили съдба в т. нар. “мега-региони“, което ще направи „задачата на средните сили“ неизмеримо по-трудна. Ако неглобалните държави продължат да се делят на „средни“ и „малки“ и да не приемат като основа за обединяване на техните усилия принципа на суверенното равенство, според мен, те нямат изгледи за успех. В крайна сметка е важно е да се намери най-точният отговор на въпроса: Коя би могла да бъде силата, която има най-голям шанс да озапти сегашната геополитическа вакханалия на глобалните сили?

Надежда и оптимизъм за избягване на горе-посочения подвеждащ подход все пак има, за което говори и краят на речта на Марк Карни: „Това е пътят на Канада…И това е път, широко отворен за всяка страна, желаеща да тръгне по него заедно с нас.“