47 дни след оставката: "Хора, не заспивайте пак, за Бога"

Автор: Мартин Атанасов

На 11 декември 2025 г. България изглеждаше като държава, която най-после е намерила своя глас. След най-масовите протести у нас през 21 век, правителството на Росен Желязков подаде оставка под напора на площадите. Еуфорията беше видима, а надеждата – почти физически осезаема. Но днес, точно 47 дни по-късно, е време да свалим розовите очила и да попитаме: какво реално се промени?

Усещаме ли, че живеем по-добре? Реформира ли се здравната система, разреши ли се водната криза, повишиха ли се пенсиите? Или може би съдебната система най-после заработи и видяхме осъдени политици заради безбройните сигнали за корупция? Отговорът е кратък: не.

От масовите протести насам почти нищо не се промени с изключение на президента, който за първи път е жена (което е супер!). В Министерския съвет и Народното събрание всичко си тече „по старому“. Тандемът Пеевски-Борисов продължава да дърпа конците на държавата, нищо че са спрели да ги показват ежедневно по телевизията.

Не заспивайте, за Бога!

Страната изпада в хаос ден след ден, породен от безумни решения на политическата и геополитическата сцена, режисирани от тези, които привидно са се оттеглили. Ставаме свидетели на необясними явления – като подписа на премиера в оставка под харта на т.нар. Съвет за мир на Доналд Тръмп, без да е упълномощен от никого. Или поредният панаир с Изборния кодекс, провеждан до 4 часа през нощта, който като по чудо още не е приет и в пленарна зала.

Всичко това се случва пред очите на едно общество, което сякаш отново започва да заспива. След първоначалната вълна от гняв сега виждаме как гражданската енергия се изпарява. Няма нови протести или видим гняв – хората реагират на безумните новини единствено чрез лайкове и коментари във Фейсбук и Инстаграм. Но лайкът не е позиция, а дигиталното възмущение не е натиск.

Най-голямата опасност 47 дни по-късно е вярата, че една оставка е краят на битката. Историята ни доказва, че когато обществото подхожда така, сценарият се повтаря в кратък хоризонт; много скоро пак се озоваваме на площадите, само че по-изтощени и по-отчаяни.

Цената на нашата късопаметност

Както всеки път, българите пак чакаме някой да дойде и да свърши работата вместо нас. Отново сме в режим „търси се спасител“, вперили поглед в поредното ново лице на политическия хоризонт. Готови сме да заложим на него - въпреки сянката на генерал Решетников, въпреки неясните позиции за Крим или съмнителни договори като „Боташ“, които изсмукват милиони всеки ден. Не научихме ли най-важния урок: че сами трябва да довършим започнатото? Ако се доверим на поредния „месия“, съвсем скоро ще протестираме срещу същия този човек, когото днес припознаваме като алтернатива.

Защо обаче е така? Основният проблем е, че в България все още нямаме устойчиво гражданско общество. Липсват деполитизирани организации, които да бъдат постоянен коректив и стожер на общността – не само в София, но и в цялата страна. Дори младото поколение (Gen Z) изглежда не съумява да стартира изграждането на структури, които да превърнат протестната енергия в устойчив актив, както наблюдаваме в съседна Сърбия, например.

Накрая всичко опира до избори

Но нека бъдем обективни – единственото реално мерило дали сме се върнали в началната апатична позиция ще бъдат предстоящите избори. Избирателната активност ще покаже дали сме пораснали като общество, или просто сме си взели поредната доза „площаден адреналин“, преди да потънем в познатия сън.

Тези избори ще бъдат и тест за самата политическа класа – дали изобщо има капацитет да предложи нещо смислено или поне такова, което да не отвращава хората, както обичайно. Колко от младите ще отидат до урните също ще бъде най-точният показател – толкова ли са активни, колкото им се приписваше, или са били просто статисти в един кратък момент на еуфория.

Но изборите сами по себе си няма да решат нищо.Демокрацията не свършва с оставка и не се изчерпва с изборния ден. Тя не е катарзис, а процес – бавен, изтощителен и често неблагодарен. 47 дни по-късно истинският въпрос не е кой ще ни управлява, а дали този път ще останем будни – или пак ще заспим?