Виктор Лилов: Санкциите „Магнитски“ не са „мнение“ и не са „пост във Фейсбук“

Коментар на Виктор Лилов

Санкциите „Магнитски“ не са „мнение“ и не са „пост във Фейсбук“. Те са режим на изключване от реалната финансова система.

Когато OFAC (The Office of Foreign Assets Control) те сложи в SDN (Specially Designated Nationals) списъка, това не е просто „САЩ ми се сърдят“ защото съм пич. Това е автоматичен юридически механизъм: каквото имаш под американска юрисдикция се замразява, каквото пипнеш в долари се превръща в проблем и всеки нормален партньор "започва да бяга бате", защото никой не иска да си подпали банковите кореспондентски отношения заради съмнително „приятелство“. В добавка съществува и „правилото 50%“: не само ти си токсичен – токсично е и всяко дружество, което контролираш пряко или непряко (50%+). Една подпечатана страница, и бизнес портфейлът ти започва да се „заразява“ като мухъл по стените - "бизнес империята" ти се превръща в блато.

Това до тук е малкият проблем. Настъпва истинската част – compliance. Това е светът, в който банките не те питат „има ли присъда“, а „има ли риск“. И когато рискът се казва SDN, не се водят философски дебати. Сметки се закриват едностранно и незабавно. Трансакции се връщат. Одитори, правни кантори и сериозни партньори прекратяват договори „поради вътрешни политики“. Това е репутационна смърт – не защото някой е морален, а защото в бизнеса са прагматични. Защо да правят сделки с токсично лице в "ексклузивен" списък? Представете си сега как се чувства човек, ако е под такива санкции? Все едно е болен едновременно от чума и холера.

Но защо Пеевски е там, в този списък на SDN?

По „Глобалния Магнитски“ човек/фирма попада под санкции по две големи линии:

Сериозни нарушения на човешки права (напр. извънсъдебни убийства, изтезания, произволни задържания и др.). Там например са 17 лица от Саудитска Арабия - висши офицери на саудитските служби 17 саудитски граждани, добавени към SDN във връзка с убийството на Джамал Хашоги (Защо, мислите, нашите служби държат един от сътрудниците на Хашоги у нас вече 5 година в незаконен имиграционен затвор, въпреки че съдът го освобождава на няколко пъти?). Там са лидерите на хунтата в Мянмар или пък Рамзан Кадиров. Любопитна компания? Нали?

Другата линия е за „значима“ корупция – подкупи, злоупотреба с власт, присвояване/отклоняване на публични средства, корупционни схеми чрез подставени лица, „търговия с влияние“, и т.н.

Конкретно за Пеевски – според OFAC/US Treasury официалното основание в съобщението е корупция. По-конкретно: Пеевски „редовно е участвал в корупционни практики“, включително търговия с влияние и подкупи, за да се предпазва от публичен контрол и да упражнява влияние върху ключови институции/сектори. Описан е модел, при който той предоставя позитивно медийно отразяване на политици срещу протекция от наказателно преследване (примерно във връзка с местни избори през 2019 г. – спомняте ли си купищата невалидни бюлетини? Сега ни готви същото). Според американските власти той е действал и чрез Илко Желязков като подставено лице за реализиране на схема с подкупи около документи за пребиваване и гражданство; подкупване на държавни служители срещу информация и лоялност, включително „назначения“ и месечни плащания; поставяне на длъжностно лице на ръководен пост, за да отклонява и присвоява средства към тях; и твърдения за изнудване на потенциален министър чрез заплаха от прокурорски обвинения.

И тук идва българският абсурд, абсурд, възможен само в превзета държава, който е почти учебникарски: санкциониран човек, който по дефиниция би трябвало да е политически труп а бизнесът му - не повече от сергия на женския пазар, само в кеш, решава да играе „водеща политическа фигура“ – и вместо да се оттегли, започва да се държи като министър-председател в сянка. Да притиска, да говори през институции, да се снима като „най-големия евроатлантик“, да монополизира Украйна/Шенген/енергетика, сякаш геополитиката е монета за индулгенции: „вижте колко съм полезен, значи санкцията е недоразумение“.

Това е логиката на манталитета на хора като Пеевски - те възприемат света през собственият си морал - всичко е трансакция и всеки има цена. Не случайно с появата на Тръмп на хоризонта Пеевски видя човек с неговата "ценностна система" и реши че може да осъществи „купуване на прошка“ чрез лозунги, коленичане пред султана и превръщане на българската държава в инструмент за собствената си реализация.

Затова и следва логичният ход: превръщането на българската държавата в параван. Докато в САЩ си официално обозначен като участник в мащабна корупция, вътрешните институции тук остават „слепи“. Не защото няма факти, а защото има чадър. Политически чадър. Този чадър се нарича ГЕРБ. Така се стига до гротеската: държавата активно пази човек, когото би трябвало да разследва, ако изобщо съществуваше намек за наличие на правов ред.

Всичко това обаче не позволява на Пеевски да се превърне в респектиран политик и бизнесмен извън България. Той дори не може да общува наравно със сродни по душа олигарси от Русия, Казахстан, Катар или Саудитска Арабия.

Затова, когато международните врати са затворени, идват геополитическите маневри и паралелните клубове – търсене на близост до нови администрации, „съвети“, посредници, всякакви околовръстни маршрути за легитимация. Проблемът не е в това, че един частен човек лобира за себе си (всеки би го правил). Проблемът е, когато лобира с държавата като реквизит. Личен реквизит. Когато националният интерес се подчинява на личната нужда на някой за да му „махнат Магнитски“.

Точно тук е и „истинският мотив“ за истеричния натиск да се намърда в разни тръмпистки формати тип „съвет за мир“: това не е мир, това е авариен изход. Това е опит да се изгради паралелен канал към нова администрация, през който да се пренапише биографията: от SDN в „незаменим партньор“, от токсичен актив в „геостратегически играч“. Има една-единствена цел – да се отвори вратичка за реабилитация, да се намери снимка, да се намери ръкостискане, да се намери някой, който да прошепне „може би да преразгледаме“.

Само че в цялата тази картина има и комична справедливост: за негово нещастие Тръмп май така и не разбра какво точно е България, обърка я с Белгия, и не забеляза този мижав персонаж, мигащ като плъх в трици, който се напъва да изглежда като „премиер“ на България. Така изглежда политиката, когато е сведена до лична съдба: държава – реквизит, институции – щит, външна политика – целуване на ръка за помилване.

И финалната нотка, най-българската: имаме една сравнително ясна, проста и брутална ситуация: „Магнитски“ е санкция с глобален ефект. Логичната реакция на санкциониран индивид е да изчезне от публичността. Нашият мастит политик обаче прави точно обратното: свръхкомпенсира блокирания външен ресурс чрез овладяване на вътрешния публичен ресурс. И така държавата се превръща в заложник на една лична съдба – с всички последствия за институциите, реформите и смисъла на понятието „евроатлантическа ориентация“.

Въпросът не е защо той е такъв - очевидно защо - в овладяна държава лимитът е само във финансовият ресурс, властта и картотеката с материали, подходящи за изнудване.

Въпросът е в нас - защо продължаваме още да търпим това?