Какви късметлии сме българите – всеки работи за хората

Какви късметлии сме българите. Да му се не надява човек в каква благодарна страна сме се родили и избрали да живеем. (б.р. – щото има и такива, които не са избрали да останат в родината) Да му се не надява и радва човек, че, който и да ни управлява, все го прави за хората, в името на хората, от името на хората, за благоденствието на хората, за щастието на хората, за светлите бъднини на хората, за… и всичко останало, което ни прави щастливи българи.

Досега това го чувахме като наратив само от лидера на ДПС – „Ново начало“ Делян Пеевски, който не е олигарх. (б.р. – все още не сме чули от Румен Радев имена на олигарси) Но вече чухме от слезлия на политическия терен президент Румен Радев, че го прави заради хората.

Хората му казали – направи партия, хората го молели да влезе в политиката, на хората им било писнало от мутрите, та ако може да ги измете, хората го искали да стане партиен лидер, хората… И понеже те – хората, много го искали, то той – Радев, как да откаже да защитава родината от олигархията, която и да е тя.Та от всичко чуто излиза, че Пеевски работи за хората, въпреки че точно хората го псуват по площадите и не го искат. От друга страна хората толкова много искат Радев, че той напусна президентството, за да ги спасява от Пеевски и Борисов, пардон, Радев не им каза имената, значи не трябва да ги пишем. Опс… Дали не допускаме интерпретативна грешка…

На пръв поглед интервюто на Румен Радев в „Панорама“ остави усещането за недоизказаност. Липсваха конкретни имена, не бяха очертани структурата на бъдещия му политически проект, партийният му носител, механизмите за финансиране. Всичко изглеждаше неясно, недовършено, сякаш умишлено оставено във въздуха.

И все пак – стана ясно много. „Хората“ се ползват като универсално оправдание
Както при други ключови фигури в българската политика, и тук „хората“ се оказват централният аргумент. Те са оправдание за отказа от идеология, за бягството от конкретика, за липсата на ясни позиции. „Не ни определяйте като леви или десни – важни са хората“, казва Радев. Преведено от политическия новговор, това означава управление без предварително поета посока, без предвидимост и без ангажимент към ясно дефинирани принципи. Поне на този етап.

Така се ражда поредният центристки, ситуационен проект – удобен, гъвкав и по същество популистки. Проект, който не предизвиква статуквото, а по-скоро се адаптира към него.

Без опоненти, без червени линии
Още по-показателно е отсъствието на ясно очертани политически противници. Радев заявява готовност да „говори с всеки“, който иска „силна и справедлива България“. Формула, която на практика изключва самата идея за политически конфликт. Няма червени линии, няма назовани носители на модела, срещу който уж се изправя. Нито Пеевски, нито Борисов са разпознати като проблем. Дори напротив – остава отворена врата за сътрудничество.

Без възмездие, само „правила“
Отказът от търсене на отговорност е формулиран като добродетел. „Не обещавам възмездие“, казва Радев, а „еднакви правила за всички“. В тази рамка миналото се затваря без ревизия, без назоваване на виновни, без отчет за щетите. Държавата може да е опоскана, но отговорността остава абстрактна, разтворена в бъдещето.

Боташ и бягството напред
Същият модел се вижда и при защитата на договора с „Боташ“. Вместо анализ на настоящите загуби, фокусът отново е изместен към хипотетично бъдеще, в което договорът „може да заработи“. Междувременно реалността е ясна – ежедневни загуби за милиони, без гаранция, че оптимистичният сценарий някога ще се реализира.

Олигархията без имена
Най-голямото противоречие остава темата за олигархията. Тя е посочена като основно предизвикателство, но остава без лица, без адреси, без конкретика. Коя олигархия? Тази, срещу която ще се води битка, или онази, която вече е била отличавана с ордени? Въпросът става още по-неудобен на фона на отличаването на фигури с дълбоки връзки с икономическото и политическото задкулисие.

Висящият въпрос
И така, интервюто, което уж не даде отговори, всъщност очерта ясно един модел: без идеология, без конфронтация, без отговорност за миналото и с неясно дефиниран враг. Остава само един ключов въпрос – може би най-важният, който така и не получи отговор: Коя точно олигархия ще бъде обект на тази обещавана борба?