Доц. д-р Борислав Цеков: Анти-тръмпизмът и либералната бесовщина

В САЩ предстоят междинни избори. Техните резултати нямат пряко отношение към политиката на Белия дом, но за либерал-прогресистката опозиция те се превръщат в повод за нова вълна на радикализация.

За разлика от първия мандат на президента Доналд Тръмп, когато Америка бе превърната в арена на истинска бесовщина - с погромите на черните расисти от „Black Lives Matter“ и на екстремистките банди на „Antifa“ - днес ситуацията е различна. Триумфалната победа на Тръмп през 2024 г. ги принуждава да проявяват значително по-голяма сдържаност в протестните си действия. Избрали са друг пропаганден наратив, който се повтаря и от соросовите проксита у нас - че управлението на републиканците било „пълзящ авторитаризъм“, а Тръмп управлявал - седнете да не паднете! - като „тиранин“. Лозунгът е „Без крале“. От Белия дом с основание реагираха с ирония на тези налудничави твърдения, определяйки протестите като „терапевтични сеанси на страдащи от синдрома на омраза към Тръмп“, интересни единствено за репортерите, на които се плаща да ги отразяват.

Едно от лицата на кампанията „Без крале“ е ляво-радикалната конгресменка Илхан Омар, чието име е особено актуално покрай мащабните измамнически схеми за източване на публични средства от сомалийски мигранти в щата Минесота, където е и нейният избирателен район. Но нека оставим този корупционен скандал настрана и се вгледаме по-внимателно в личността, която раздава уроци по демокрация, морал и права на човека, определяйки САЩ като държава на „системен расизъм“, управлявана от „тиранин“.

Парадоксът е очевиден - тези „уроци“ идват от персона, която няма нито житейските, нито образователните, а още по-малко политическите основания да нравоучителства най-старата действаща демокрация в света, съществуваща непрекъснато вече четвърт хилядолетие. Илхан Омар е пристигнала в Америка като бежанка от Сомалия - една от най-пропадналите държави на Третия свят, управлявана със зверски репресии от марксистко-ленинския режим на Сияд Баре по време на Студената война, а впоследствие унищожена до пълно бездържавие от гражданска война и ислямистки тероризъм. Това е място, където демокрацията и правата на човека не просто отсъстват, а са практически непонятни.

И тук възниква фундаменталният морален въпрос - могат ли хора, свързани с режими и групировки, които са вилнели в подобни условия, да дават уроци по демокрация? Имат ли техните наследници моралното право да обясняват как трябва да се управлява, при положение че произхождат от среди, ангажирани с провеждането на репресии, масови нарушения на човешките права и дори геноцидни практики? Каква е стойността на думите на подобни хора, които си позволяват да наричат американския президент, който е безспорен институционалния лидер на Свободния свят - „тиранин“?

Подобни примери съществуват и у нас, макар и в различен исторически контекст. Отрочетата на Държавна сигурност и комунистическата номенклатура днес претендират за властта и се изживяват като монополисти на демокрацията. Писал съм подробно за това в „Потомците на злото“ в „Труд news“ по повод кандидатурата на Васил Терзиев, издигната от самозваната „демократична общност“, чиято фамилия десетилетия наред е тероризирала България като елитна командваща част от репресивния апарат на режима. Всички те, естествено, са обединени идеологически и политически в рамките на либерал-прогресисткия спектър.

Но ако подобен феномен е донякъде обясним в посттоталитарни общества като нашето, възможен ли е той в САЩ? Отговорът на този въпрос може да се окаже положителен, ако се потвърдят стряскащите свидетелства, които се появяват по отношение на Илхан Омар. Става дума за изявления на местни лидери от северната част на Сомалия - Сомалиленд, които свързват нейния баща с кървавите репресии и геноцидни практики на режима на Сияд Баре.

Според публикации в местната преса, между 1981 и 1991 г., сомалийската армия - в която полковник Нур Омар Мохамед, бащата на Омар, е служил като висш офицер - е провела брутална и систематична кампания на геноцид срещу мирно население. Това включва масови убийства на цивилни, бомбардиране на населени места, екзекуции, изгаряне на цели села, миниране на водоизточници и умишлено предизвикан глад. Очевидци описват изтезания и изнасилвания. Тази трагедия, известна като „геноцидът над племето Исаак“, е довела до смъртта на над 200 000 души.

В този контекст се твърди, че Нур Омар Мохамед е бил полковник и част от командната структура на армията, заради което без съмнение е знаел - а вероятно е и участвал пряко - в тези събития. В авторска статия от миналата година „Somaliland Chronicle“ оспорва официалната биография на Илхан Омар, в която баща ù е представен като „обучител на учители“, и критикува нейното красноречиво мълчание за тези престъпления, въпреки че е изключително активна по други международни теми като Газа и Палестина.

Тези твърдения тепърва ще бъдат проверявани и доказвани, включително чрез евентуално разсекретяване на архиви, каквото вече е поискано. Но дори и на този етап те поставят важен въпрос за морално-политическата легитимност на част от най-гласовитите критици на Доналд Тръмп, които често биват представяни и в българските медии като авторитетни политически говорители.

В по-широк план въпросът за ролята на наследниците на репресивни елити в демократичните общества се превръща в една от най-невралгичните теми за смисъла на понятия като справедливост, историческа истина и политически морал. Защото в една демокрация право на мнение имат всички - включително и онези, които исторически са отказвали това право на другите. Но дали това право автоматично означава и право на власт?

Моята позиция остава еднозначна - категорично не. Защото демокрацията не е просто процедура, а ценностна система, изискваща морална последователност и историческа отговорност. „Кръвта вода не става“ не е просто поговорка, а предупреждение за опасността от безкритичното възпроизвеждане на властови модели.

Самовъзпроизвеждането на репресивни елити чрез преобличане в нови, демократични одежди е туморно образувание в тялото на всяко свободно общество. То разяжда доверието, изкривява представата за справедливост и подменя самия смисъл на демократичния процес. Ако подобни явления бъдат неглижирани, демокрацията рискува да се превърне в празна форма, лишена от съдържание, принципи и морална устойчивост.

Ето защо този въпрос не бива да бъде заобикалян или омаловажаван. Той изисква ясна гражданска позиция, институционална чувствителност и обществена памет. Защото без тях демокрацията може незабелязано да се превърне не в алтернатива на миналото, а в негово по-рафинирано и прикрито продължение.

Либерал-прогресизмът все по-често изпада в капана на моралния релативизъм, при който универсалните принципи се подменят с избирателни стандарти, зависещи от идеологическата изгода. Така едни и същи действия биват заклеймявани или оправдавани не според тяхната същност, а според това кой ги извършва. Този двоен аршин разрушава доверието в самата идея за справедливост и обезсмисля претенциите за морално превъзходство. В крайна сметка, когато моралът се превърне в инструмент на политическа целесъобразност, той престава да бъде морал.