Въпреки ужасите: Защо Мао си остана идол на Китай

"Културната революция", "Големият скок" и редица абсурдни крайности на Мао Дзъдун създават атмосфера на страх и произвол и струват живота на милиони китайци. Въпреки това и до днес той е почитан като идол. Защо е така.

Портретът му виси на входа на площад "Тянанмън", в политическото сърце на Народната република, провъзгласена от него през 1949 година. Мао Дзъдун умира през 1976-а на 82 години в Пекин. Но неговото наследство и до днес предизвиква спорове.

Мао мечтае за силна комунистическа страна с планова икономика, в която благата се разпределят от държавата. Той пропагандира класовата борба и през 1966 година слага началото на „Културната революция", която продължава до смъртта му. Тези, които принадлежат към т.нар. „пет черни категории", сред които са капиталистите и контрареволюционерите, са пратени в затвора. Държавата се управлява само от пролетариата.

Една от основните промени след смъртта на Мао е, че спира категоризирането на хората в зависимост от техния класов произход, обяснява пред ДВ историкът професор Даниел Лезе от университета във Фрайбург. Несигурността и стратегическият произвол, свързан с обявяването на хората за обществени врагове, успяват да създадат дълбоко чувство на тревога и правят обществото податливо на манипулации. А Мао довежда това до абсурдни крайности с политическите си кампании.

Актуални ли са все още идеите на Мао?

Не, Китай днес вече няма нужда от идеите на Мао, категоричен е професор Жанг Лун от университета Сержи-Париж. Нужда от политическото наследство на Мао вече няма. „Основната промяна в Китай е „демаоизацията", изтъква Жанг пред ДВ.

„Процесът обаче така и не бе изцяло завършен през последните пет десетилетия", признава експертът. Това, което е останало, са еднопартийната държава и силното ръководство от страна на Комунистическата партия. Името на Мао е записано в Конституцията, а неговите теории продължават да са част от официалната идеология на Китай.

Доминирането на партията над държавата и обществото си е останало водещ принцип, казва професор Жан Кристофер Мителщед от университета в Цюрих. Известното изречение на Мао „Политическата власт произтича от дулото на оръжието" продължава да важи. Всички генерални секретари на Комунистическата партия са и върховни главнокомандващи.

Мао утвърждава идеите си като ядро в управлението на държавата. Принципът гласи: „Партията ръководи всичко", посочва пред ДВ китайският журналист Чанг Пинг, който живее в изгнание в Германия. „Държавата иска да обхване ресурсите, за да може да изпълни големите си задачи. Комунистическата партия ще прокара политическите си цели на всяка цена. Интересите на обикновеното население могат да бъдат пожертвани, ако това е необходимо за поддръжката на режима."

Наследството на Мао

Колкото и оспорван да е Мао в рамките на партията, следващите управници му отдават почит. Реформаторът Дън Сяопин, навремето става жертва на политическите кампании на Мао. Въпреки това през 1980 година казва в интервю за италианската журналистка Ориана Фалачи, че портретът на Мао ще остане завинаги на площад "Тянанмън". "Постиженията на Мао надхвърлят неговите грешки. Да очерняш другаря Мао означава и да очерняш партията и страната."

В същото интервю Дън казва също, че 70 процента от действията на Мао са били добри и правилни, а грешките му са 30 на сто - особено с оглед на „Културната революция" от 1966 до 1976 година, произтекла от инициативата на Мао за масова класова борба и хвърлила страната в хаос.

През 1978 година Дън започва политика на реформи и отваряне, проправяйки по този начин пътя на Китай към благосъстояние. Следващите президенти обаче така и никога не поставят под въпрос авторитета на политическия идол Мао. През 2013 година генералният секретар Си Дзинпин заяви, че времето след реформите и отварянето не трябва да се използва за отричане на времето преди това. Епохата преди 1978 година е белязана почти изключително от Мао.

Комунистическата партия се въздържа от преоценка

„И днес легитимността на Комунистическата партия зависи от Мао", подчертава историкът Мителщед. „Ако бъде направена същностна преоценка, това може да разклати партията. Тя ще повдигне не само въпроси във връзка с персоналните решения на Мао, но и във връзка с институциите и структурите, които са ги допуснали, включително по отношение на претенциите на партията еднолично да разполага с правото за интерпретация на собствената си история."

Китайският политически ландшафт се различава значително от този на някогашния Съветски съюз, където е имало две водещи личности, обяснява историкът Феликс Вемхойер от университета в Кьолн. „Като председател на Комунистическата партия на Съветския съюз Никита Хрушчов можеше да каже, че Ленин е бил великият основател на държавата, докато Сталин е бил диктатор. Но в Китай единствено Мао е играл доминиращата роля в партийната история. Ако той бъде отречен напълно, това би поставило под въпрос и големи части от партийната история."

Си ли е новият Мао?

Днешният президент Си Дзинпин и семейството му са потърпевши от „културната революция". Баща му е бил жертва на тогавашните чистки, а на Си девет пъти е било отказван прием в партията - успява едва на десетия път.

„Това, което Си е научил от „Културната революция", е урокът за значението на властта", казва журналистът Чанг Пинг. „Той не е научил, че подобна система не бива никога повече да съществува, а в много по-голяма степен, че онзи, който изгуби политическата власт, е изложен на милостта на другите."

Когато през 2012 година Си застава начело на партийната йерархия, той също полага усилия Мао да бъде представен като култова фигура. За него контролът и управлението имат най-голяма стойност, посочва Вемхойер. По този начин може да укрепи властта си чрез засилване на институциите и на партийния апарат.

Но Мителщед изтъква и разликата между двамата: Мао е стоял над партията като върховен идол. „Докато Си е партиен воин. Неговият авторитет произтича от партийните органи и той управлява чрез тях. В крайна сметка обаче Си Дзинпин остава продукт на създадената от Мао система."