Западът мисли твърде малко за победата на Украйна

От есента на 2023 г. насам поддръжниците на Украйна следват един и същ модел за развитието на войната: украинците предупреждават, че Русия се прицелва в енергийната им инфраструктура, за да им попречи да отопляват домовете, училищата и предприятията си през предстоящата зима, пише Аланна Новетски в свой анализ за развитието от началото на войната до ден днешен

Съюзниците предоставят недостатъчна подкрепа за усилията на Украйна да укрепи енергийната си мрежа и други обекти от критичната инфраструктура. Украинците намират нови начини да се стоплят, разпределят оскъдната помощ така, че тя да стигне за възможно най-дълго време, и успяват да преживеят зимата, без да се стигне до катастрофален срив.

Накрая поддръжниците им възхваляват тяхната устойчивост, въздъхват с облекчение при първите признаци на пролетта и се насочват към други занимания, та чак до следващата есен. Този повтарящ се сценарий разкрива един много важен факт за развитието на войната в Украйна.

Западът, дори най-верните съюзници на Украйна, възприемат войната на Русия срещу украинската държава в чисто краткосрочен план. Постигането на украинска победа е не просто задача, която обхваща цяло едно поколение, а изисква дълбока и последователна ангажираност, а не хаотични и непоследователни реакции.

Подходът на Запада към Украйна често попада в две категории. Първата категория е реакцията на криза, характеризираща се с възгласа: "Трябва да се направи нещо!". Този възглас, макар и разбираема реакция, когато например руските сили хвърлят бомба по градски автобус или отвличат украинска журналистка, чието тяло по-късно е върнато без вътрешни органи - рядко е последван от действия, съизмерими с извършените престъпления. Дипломатите и държавните лидери, които изричат ​​тези думи, обикновено посягат към първото "лекарство", което им попадне под ръка: често прибързана смес от остро формулирани осъждания и санкции.

А ако са особено разгневени - добавят и символична помощ. В бързината си те рядко си задават въпроси от рода на: "Защо, след като 12 години реагираме на едни и същи престъпления по един и същи начин, Русия продължава да ги извършва и да измисля още по-садистични методи за изтезание на украинците?"

Втората категория може да се опише като мислене от типа "един магически трик". Логиката е следната: ако само осигурим на Украйна някаква изключително усъвършенствана оръжейна система, войната ще свърши. Ако убедим Украйна да се откаже от част от територията си, войната ще свърши. Ако наложим санкции на този руски служител, войната ще свърши. Ако премахнем санкциите срещу онзи руски служител, войната ще свърши. Ако съберем украинци и руснаци в една стая за преговори, войната ще свърши. И така нататък, и така нататък.

Разбира се, не е изненадващо, че политиците посягат именно към тези варианти. Изявления, санкции, пакети с помощи, организиране на срещи - всичко това са инструменти на политиката, които могат да бъдат задействани сравнително лесно. В повечето случаи те са законни, бързи и сравнително прости.

Могат да бъдат представени пред избирателите в демократичните държави, които ще оценят загрижеността на лидерите си, без последните да рискуват обвинения, че са инвестирали твърде много или са се забъркали прекалено дълбоко в конфликта. Тези инструменти имат исторически прецеденти и, на пръв поглед, съществуват дори примери, в които те са помогнали за прекратяване на конфликти в миналото. Освен това те са необходими.

Нито един украински представител не би отказал помощ или санкционни пакети, а и не би трябвало да го прави. За добро или за лошо, въоръжените сили на Украйна не биха могли да окажат своята героична съпротива на бойното поле без способностите и материалните средства, предоставени от Запада. Става въпрос за оборудване, което украинците са адаптирали и използвали отвъд пределите на неговия капацитет, по начини, които създателите му дори не биха могли да си представят.

Русия обаче води войната си срещу Украйна по начин, който е напълно противоположен както на нагласата "трябва да се направи нещо", така и на очакването за някакво "вълшебно решение". Някои от най-коварните аспекти на руските усилия за унищожаване на украинската нация не се случват в един конкретен момент или в един определен ден.

През последните четири зими, докато успяват да предотвратят пълния срив на енергийната си мрежа, украинците живеят в тежката реалност - ходят на училище, работят и се опитват да поддържат живота си в ред, и всичко това - на студ. Вярно е, че украинците проявяват забележителна изобретателност, намирайки начини да обучават децата си и да им осигурят поне частица нормалност насред една пълномащабна война.

И все пак, дори най-големите късметлии сред украинските деца прекарват зимите, учейки с часове под земята или опитвайки се да следят учебния материал след студени и безсънни нощи. Западът може би не възприема зимното ежедневие в Украйна като една бавно развиваща се трагедия, но за Русия зимните атаки са ключов елемент от стратегията ѝ за подкопаване на украинското общество.

Погледнете само някои от целите, които Русия многократно атакува тази есен: складове, съдържащи над 8 милиона детски книги, включително учебници за предстоящата учебна година; центрове за данни и инфраструктура на мобилни оператори; влакови връзки между Полша и Украйна; мостове между Молдова и Украйна. Какво означава всичко това, взето в своята съвкупност? Близо петте милиона деца, живеещи в Украйна, се сблъскват с хронични прекъсвания на учебния процес още от времето на пандемията от коронавирус, която тъкмо отшумяваше, когато Русия нахлу в страната през 2022 година.

Когато училищата затварят заради липса на ток или защото пътят до тях е твърде опасен, родителите са принудени да поемат грижите за децата, което ги откъсва от работата им - работа, от която зависи функционирането на украинската икономика. Осигуряването на интернет връзка, особено в Киев - за дистанционна работа или обучение става все по-трудно.

Много украински семейства чувстват, че нямат друг избор, освен да напуснат страната, макар че възможностите им за това стават все по-ограничени. Любов Залюбовска и нейните колеги от украинската образователна организация "Go Global" често наричат ​​младите хора в Украйна "поколението на победата".

Това поколение е заслужило това признание - и много повече. Както Залюбовска припомни на събитие, което наскоро модерирах, именно те създават иновациите, които дават предимство на украинските въоръжени сили. Именно те измислят нови начини градовете да имат отопление и светлина през зимата. Именно те възстановяват нацията си, докато Русия се опитва да я унищожи.

Това вдъхновяващо описание загатва за една друга, по-малко удобна истина. За постигането на победа от страна на Украйна ще бъде нужно цяло едно поколение. Това не означава, "не дай си Боже!", че украинците ще водят пълномащабна война още десетилетия наред. Напротив, това означава, че победата ще зависи от успеха или неуспеха на днешните млади украинци през следващите десетилетия.

Пред младите украинци стоят години, в които ще трябва да защитават границите на Украйна, да я превърнат отново в място, подходящо за живот, и да възродят нейната демокрация и икономика - задачи, които имат също толкова голямо отношение към победата, колкото и условията на евентуално бъдещо мирно споразумение.

Това е несправедлив товар, който се възлага на плещите им. Никой не би могъл да упрекне украинците, ако - изправени пред чудовищните руски атаки срещу цивилни и изтезанията на военнопленници, те решат да реагират с изпепеляващ гняв, прерастващ в прибързани действия, продиктувани от жажда за мъст. Също толкова разбираемо би било, ако се подлъжат по обещанията на шарлатани, предлагащи им "лесни изходи" от ужаса на войната - решения, които звучат твърде хубаво, за да са истина.

Добрата новина е, че разполагаме с модел за това как би могла да изглежда политиката, насочена към постигане на "поколенческа победа" за Украйна. Този модел произлиза от индустриите за дронове и отбранителни технологии - сферите, с чието изграждане е най-тясно свързано именно това "поколение на победата".

Министерството на отбраната на Украйна създаде възможности за европейските съюзници, а най-известният пример е Дания - да инвестират в модели за съвместно производство. В рамките на тези партньорства те си сътрудничат с най-иновативните и ефективни украински компании за създаването на оръжия и други материали, необходими на фронтовата линия.

Съществуват множество задълбочени анализи относно начина, по който функционират тези споразумения, и как те носят взаимна полза както за инвестиращите държави, така и за Украйна. Ключовият момент тук обаче е, че въпросните държави проявяват пряк интерес към конкретни украински индустрии, фирми и хора.

Те обмислят внимателно не само как инвестициите им да допринесат за незабавни успехи на бойното поле, но и как да осигурят устойчивостта на този сектор от украинската икономика в перспектива за десетилетия напред. Идентифицирането на подходящи компании, съвместната работа с техните ръководители, структурирането на споразуменията и преодоляването на производствени забавяния - нищо от това не е бърз или лесен процес.

И все пак, тъй като тези държави осъзнават, че секторът на отбранителните технологии е неразривно свързан както с дългосрочната сигурност на Украйна, така и с тяхната собствена, те са готови да се ангажират с него. Това внимание към детайла и отдаденост на партньорството биха могли да бъдат приложени и в други сектори, които са от жизненоважно значение за оцеляването на Украйна.

На всяка жестока тактика, използвана от Русия за изтощаване на украинското общество, украинците отговарят, като разработват иновативни и широко приложими решения. Това са решения, които често страдат от недостиг на финансиране. Точно такава беше ситуацията в секторите за дронове и отбранителни технологии през първите години на пълномащабното нахлуване.

Дори ако вземем например Мариуполския държавен университет, който функционира в изгнание в Киев, след като ректорът му успя да напусне града по време на руската обсада в края на февруари 2022 г. Университетът е разработил методи - както високотехнологични, така и по-прости - за поддържане на връзка със студентите от Мариупол.

Той е една от украинските образователни институции, които продължават да достигат до студенти в окупираните от Русия територии в Източна Украйна и Крим - места, където апаратът за цензура и наблюдение е практически всеобхватен. Университетът успява едновременно да предаде умения, необходими за намиране на работа в сложната, до голяма степен дистанционна военна икономика на Украйна, и да съхрани духа на културата на Мариупол и на самия университет.

Правителства или университети, които сключват дългосрочни партньорства с висши училища като Мариуполския държавен университет, несъмнено биха могли да се възползват от експертния опит, с който разполагат преподавателите и студентите - в сфери, вариращи от обучението на ветерани до разработването на учебни програми за нововъзникващи области, като например проектирането и управлението на дронове.

По-важното е, че за онези, които осъзнават успеха на Украйна като необходимо условие за трансатлантическата сигурност или като ценност сама по себе си, по-задълбоченият поглед би разкрил следното: Русия може да отслаби сериозно украинската държава, като подложи основните ѝ институции на непосилно напрежение - дори и да не успее да я унищожи чрез военни победи на бойното поле.

Украинците се опитват да запълнят огромните празнини в началното и прогимназиалното образование, докато близо 4 милиона вътрешно разселени лица търсят начини да запазят връзката с културата на родните си места. Това са проблеми, които изискват както дълбоко разбиране на реалната ситуация на място, така и готовност за намиране и прилагане на целенасочени решения, насочени срещу конкретни заплахи за оцеляването на Украйна.

Политическото ръководство на Украйна призна значимия принос на Мариуполския държавен университет, като през 2025 г. назначи ректора му, Микола Трофименко, за заместник-министър на образованието и науката. Макар Украйна несъмнено да печели от това, че опитът на Трофименко е интегриран в образователната ѝ политика, украинските държавни представители просто не разполагат с времето и средствата, за да развиват систематично повече институции, укрепващи държавността - подобни на Мариуполския държавен университет, или да подкрепят визионери като Трофименко. Те обаче биха могли да насочат западните си партньори къде точно да търсят.

"Поколението на победата" предоставя солидна основа, от която може да се започне. Ние, които живеем далеч от ежедневните атаки с дронове, сирените и тичането към метростанциите за укритие, не бива да използваме това разстояние като оправдание за небрежни и импулсивни политически решения.

На украинците им предстои тежка и мрачна зима. Този факт беше също толкова очевиден миналата есен, колкото е и днес. Разбира се, в момента не бива нито да пренебрегваме, нито да задълбочаваме хуманитарните кризи, които възникват или се разрастват в градове от Олешки до Киев. Но трябва да действаме, като същевременно търсим начини да прекъснем този потискащ цикъл, който се повтаря зима след зима.

Какви програми, технологии и защитни средства разработват и внедряват украинците в момента, водени от необходимостта - такива, в които бихме могли да инвестираме, за да бъдат използвани в по-голям мащаб през следващата зима? От какво ще се нуждаят хората, решили да останат и да издържат през тази зима - по отношение на здравеопазването, образованието и социалната подкрепа - за да живеят, а дори и да процъфтяват в Украйна през следващата зима и тази след нея? Какви са стремежите на украинците за техните семейства и мечтите им за тяхната страна?

Външните министерства и законодателите в целия западен свят трябва да задават тези въпроси не само на украинските министри, но и на народните представители, местните управници, лидерите на гражданското общество и членовете на обществени организации - както на онези, които са изпълнени с ентусиазъм и надежда, така и на онези, които са разочаровани и недоволни. Водил съм някои от тези разговори и мога да споделя няколко неща, които може би ще предизвикат безпокойство у типичния експерт по външна политика.

В тях няма да видите онези лъскави презентации и добре опаковани политически предложения, които сме свикнали да очакваме - или дори да изискваме - от официалните лица, посещаващи нашите столици. Те може да се въртят около ремонта на входа на някой конкретен жилищен блок. В тях може да липсват угодничество или ласкателство. Може да доловите гняв - гнева на хора, които са повярвали в обещанието за световен ред, основан на правила, и за западна демокрация, но сега се чувстват предадени. Може да ви се сторят несъгласувани или показващи непознаване на така наречената "геополитическа реалност".

И все пак, тези разговори ще изпълнят реакцията на Запада към страданието на Украйна и руската агресия с човечност и дълбочина, които в момента силно липсват. Те ще накарат онези, които вземат решенията, да се почувстват лично ангажирани с бъдещето на украинците - а оттам и с бъдещето на самата Украйна.

Ще им позволят да видят - наистина да видят - какво би означавало за младите хора в Украйна да остареят в родината на своите баби и дядовци. И едва тогава ще може да започне онази трудна, бавна и целенасочена работа по превръщането на това бъдеще в реалност.

Източник: news.bg