Успехът: Грях, който никога няма да бъде простен

Публикувана: 5 Януари, 2015 09:26
0 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 2011
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Българин стига до мач за световната титла в бокса при професионалистите. Преди няколко години би звучало като виц. И то тъп. Само че се случи. Само че на останалите седем милиона това не им стига. Не. Искат да знае английски, да говори ясно и с правилна дикция след два нокдауна и един нокаут, да излъчва правилни пиар послания и да бъде негативен. Искаме да се вайка, да се разкайва и най-жално да жали, че е имал наглостта да злепостави седемте милиона, губейки мач за световната титла от легендарен боксьор с над 60 победи. Глупостта с „Продължаваме напред“ не е за тук.

Позитивизмът и вярата в бъдещето са присъщи

на едни съвсем други народи. А седемте милиона не са сред тях.

Българин влиза в Топ 10 на най-добрите тенисисти в света. Преди няколко години би звучало като виц. И то тъп. Но и това взе та се случи. Но на останалите седем милиона този факт сам по себе си далеч не е достатъчен.

Момчето очевидно е кльощаво, меко, не псува на майка и не рита съперниците по краката. Не гори в играта, така да се каже.

Освен това говори с някакъв скапан американски акцент, както справедливо отбелязаха възмутени сънародници в дните преди Новата година. И ходи с готина жена, което значи че акъла му не е изцяло на корта. А седемте милиона обичат хора, които са 100% посветени на работата си. Защото самите седем милиона са такива, и справедливо не обичат различните. Седемте милиона работят от сутрин до вечер, изцяло съсредоточени в труда си, и денонощно произвеждат продукти и услуги на световно ниво. Така че това с Топ 10 не носи грам удовлетворение. Категорично.

Българи създават фирми, които са световни лидери

в областта си. Българи стават председатели на световни организации. Българи стават президенти на други държави, на другия край на света. Българи заемат ръководни постове в правителството на най-богатата и развита общност от държави в света.
 

Първо, на седемте милиона това им е малко.
 

И второ, седемте милиона мразят успелите.
 

Защото те знаят универсалната истина. И я знаят от извора на всички истини: Кварталната кръчма.
 

Кварталната кръчма знае как всъщност стоят нещата.
 

Кварталната кръчма знае как наистина функционират народ и държава, и че за всичко са виновни ония отгоре. Кварталната кръчма знае най-добре колко безмислено и противопоказно е „да одим да им работим за петстин леа“.

И кварталната кръчма ще ви научи. Тя работи по цял ден, и вътре по цял ден има хора които очевидно разполагат с цялата мъдрост на света, щом имат пари да пият по цял ден без да работят. В продължение на десетки години. Философията на кварталната кръчма – това е философията на седемте милиона.

А универсалната истина е проста: Успелите са връзкари, крадци и мошеници. В краен случай – обикновени късметлии. Трудът е за глупаците. Никой не е станал богат с работа. Никой не е станал богат с акъла си. Никой не е станал богат с таланта си.

Е, имаше две-три футболистчета като изключения, но на тях едни други хора после им взеха парите с измамни бизнес схеми. Нека им е. Ритнитопковци.

Няма право да се прави на успял бизнесмен някой,

на който кварталната кръчма с общи усилия е намерила назаем резервна гума за Шкода-та през 1986 година. Изучил се бил, работил като вол, заложил си апартамента за да започне... Глупости на търкалета! Кварталната кръчма го помни е от такава мръвка месо. Кога стана бизнесмен, кога почна да дава акъл от вестниците. Самозабравил се връзкар! Кой знае за чия дъщеря се е оженил, а сега се прави на майстор и спря да идва при хората, които го отгледаха.

Няма право да се прави на успял политик някой, който е спечелил всички избори на които се е явил, и за пръв път в новата история става премиер за втори път. Кварталната кръчма го помни - тя му даде помпа за топката и му събираше отбор за мачлетата когато беше малък и плашлив. Много му порасна работата, откакто взе да ходи с костюм и с техните пари да си сипва бензин. Седемте милиона не обичат да плащат данъци, и сравненията с данъците които плаща един германец ги изнервят. Но седемте милиона прекрасно знаят кой живее на техен гръб, и благодарение на чии харчове и некадърност нямат достатъчно пари, за да си платят двата лева за асансьор на домоуправителя. Особено след новата цена на цигарите.

Кварталната кръчма не приема ничие мнение.

А и чие мнение да приема?

Този не е никакъв журналист, а обикновен троянски скиор. Онзи не е никакъв професор, а прост племенник на Пешо със ЗИЛ-а от осемнадесети блок. Тази дето стана министърка едно време Гошо я е возил до работата, като е дошла в София. Банкерът който сутринта говореше по телевизията е състудент на Мими, и тя лично му е купувала кифли от барчето когато колетите с буркани от техните се забавят. Онзи бе, евронезнамсикакво, е от едно село до Шумен, и едно време е прескачал трамвайните релси да не го хване ток – Вили го е видяла с очите си, лично. А Гинчето от В вход има един братовчед в Хасково, на който сина му едно време е биел завратници на същия тоя с американския акцент, дето стана голяма работа откак се хвана с рускинчето.

Това не са успели хора. Това са просто късметлии, гепачи и далавераджии, отгледани от пиещите съседи пред блока.

Непризнаването на авторитетния и успял човек е национален спорт.

То ни връща във времената на равенството, когато всички бяха еднакво неуспяли и чакаха двадесет години за трабант и тридесет за панелка. Непризнаването връща успелите долу, там където им е мястото, и лекува психиката на безделника и мързеливеца по-добре и от най-скъпото патронче ракия.

Ние се гордеем с поговорката за българския казан в ада, и я повтаряме с особено задоволство от собствената си мъдрост всеки път, когато някой оплюе или навреди на някого. След което дружно оплюваме и двамата – и агресора, и жертвата.

Ние се гордеем с поговорката „Много хубаво не е на хубаво“, и знаем че истинския успех се случва само на други хора, и задължително извън границите на седемте милиона. Ние знаем, че е само въпрос на време ония готините от мезонета в съседния блок да фалират и да се разведат и, грях ни на душата, очакваме този момент с нетърпение.

Ако някой случайно припознае в друг българин успял човек,

достоен за благородна завист и искрено възхищение, обектът на възхищение реагира със свенлива реакция „Ох, абе да не си на мое място, какъв успех е това моето...“, придружена със свиване на глава леко настрани и надолу и притеснителни тремори на ръцете в защитна поза, подобно синдрома на Аспергер. След което и двамата чукат на дърво и се подръпват по ухото.

Да се гордееш с успехите си е признак на лош вкус и слабо възпитание, а да демонстрираш тази гордост е признак на откровена простащина. А седемте милиона не прощават това. Никога.

Монтескьо е казал: „За да си наистина успял, трябва да изглеждаш леко глупав,

като в същото време си изключително умен“.

Много време се чудех какво е имал предвид. Но вече разбрах.

Бъди леко глупав и оръфан, защото кварталната кръчма няма те припознае.

Бъди леко глупав и негативно мрънкащ, защото кварталната кръчма ще те намрази.

Бъди леко глупав и песимистично неудовлетворен, защото ще те намразят и седемте милиона.

А това, както знаем, не е особено трудно.

Тук читави успели хора няма, и това е закон.

София / България