Полека с „лявата вълна“, другари

Ако се върнем 3-4 месеца назад, доста ще се посмеем. Поводът? Всевъзможните писания и анализи, породени от победата на нещото „Сириза“ на парламентарните избори в Гърция.

То не бяха леви вълни, не беше възраждане на лявото, то не беше пореден провал на десницата и неолиберализма, не беше евроскептицизъм и „хак им е на богатите западняци“ , то не беше чудо.

Каква е обаче реалността няколко месеца по-късно? Като за начало, нито една от традиционните леви партии, и тук БСП не прави изключение /извън кратката странна визита на Калоян Паргов в Солун/, не припозна и отказва да легитимира „Сириза“ като лява партия.

И в това няма нищо странно – в Гърция левицата в лицето на ПАСОК остана трета. Тук няма повод нито за радостни възгласи, нито за статии под мотото „Идва лява вълна“. Новото „ляво“ в Гърция излъчи изолирания и неориентиран премиер Ципрас, трагичния образ Варуфакис, и външния министър Венизелос – единствения човек, на който се смеят повече от на Лавров. Къде е тук поводът за лява гордост така и не става ясно.

Да, може би Гърция не е типичен пример. Надвисналият банкрут, нуждата от болезнени реформи и съкращения, както и непрестанните орязвания на икономически необосновани социални придобивки донякъде дават логично обяснение за омразата към досегашните партии и избора на нов несистемен играч. Но тогава какво да кажем за Франция?

Левицата остана трета на изборите и във Франция – в родината на лявото. И във Франция левицата позволи да бъде победена от национал-популисти. И във Франция, както в Гърция /а съвсем скоро и в България/ капсулиралата се поради липса на нова идологическа доктрина левица позволи да бъде надговорена, изпреварена и изместена от несистемни противници. И във Франция, както и в България, хората бързо се умориха от нищонеправенето на левите, от напразните обещания, от лъготенето и липсата на ясна визия и икономическа логика за изпълнение на предизборните обещания на Оланд.

И във Франция, както и в България, дясното затърби вътрешните битки, и хората отново гласуваха доверие на познатия им лидер Саркози - с всичките му грешки и недостатъци и въпреки очакваното му изхабяване от присъствието във властта в предходните години.

И във Франция, както и в България, популярната десница в лицето на Съюза на народното движение надмогна противоречията си, и обединена с дясно-центристите от Съюза на демократите и независимите, спечели убедителна победа.

И във Франция, както и в България, социалистите отбелязаха най-слабия си резултат от години насам, печелейки едва 13% от гласовете. Нещо повече – социалистите губят знакови кантони, считани за бастиони на левицата, включително департамента Корез - електоралната крепост на президента Оланд.

И във Франция, както и в България, слабостта на традиционната левица води до нарастването на електоралното влияние на крайнолеви националистически евроскептици. Различен е само резултатът – докато в България просто парламентарно представените партии от този тип станаха две, във Франция националистите на Льо Пен повишиха резултата си с 10%.

Биха могли да бъдат изведени още много примери и аналогии, но нито един от тях не би бил в полза на така наречената „лява вълна“ и имагинерното възраждане на левицата на европейската сцена. Няма и никакви доводи в подкрепа на тезата за „новото ляво“ доколкото такова изобщо не е формулирано извън сляпото повтаряне на самото клише.

Напротив – левицата все повече изпада от сцената на политическото противостоене. Дебатът в момента е в съвсем друга посока, а именно консерватизъм – либерализъм, и утвърдени партии срещу несистемни популисти.

И тук за левицата няма никакво място. Затова – полека с „лявата вълна“, другари. Такава няма.