Гърция и бруталните лъжи на радикалната бюджетна дисциплина

Референдумът в Гърция опроверга непреклонното настояване на Европейския съюз, че мерките на радикални и строги икономии са единствената възможност за гърците, които трябва да продължат да ги преглъщат като горчиво лекарство. Но тук не трябва да се пропускат множеството значения.  На първо място те се борят за дома си и за правото си да живеят там спокойно. Те се изправят срещу неолибералната ортодоксалност, пише в анализ за американският сайт alternet журналистът Патрик Смит.

Гръцката криза показа на целия свят тези проблеми, натрупани през последните четири десетилетия, в един единствен момент и на едно място. Тя е универсална за всичко, което заляга в политическата икономика в света през този период. Ето защо акцентът трябва да бъде сложен другаде.

Три разбирания или по-скоро признания, изскочиха веднага след като резулатите от референдума излязоха наяве. Социалдемократическото правителство на Ципрас, спечели триумфално гласуването с подкрепа от 61%. Гласувалите изразиха своята позиция срещу напълно ирационалното желанието на ЕС да наложи още човешки страдания в името на пазарните принципи. И величината на победата подчерта истините, които  Гърция даде на света:

• Гърците гласуваха за смелостта над страха. Те настояха, че има цена по-висока от пазарната, а именно тази на общото благо, на благосъстоянието на обществото и хората в нея. Те попитаха: трябва ли държавното устройство да служи на пазара, или пък пазарът трябва да служи на държавно устройство? Това е един от основните въпроси на нашето време, който обаче рядко се задава. Поставянето му на масата е много голям акт сам по себе си.

• Европейският съюз, с корени в недалечния идеализъм от началото на следвоенните години, току-що е унищожил всяко твърдение, че трябва да застава зад висшите стремежи на човечеството. ЕС ще остане, но по-скоро ще се превърне просто във форма - колекция от мощни, но кухи институции, които вдъхват малко лоялност. Неговото покварено използване на сила срещу гръцката демокрация опустоши това, което бе останало от първоначалната му амбиция. Всъщност в момента гърците правят това, което могат - да се противопоставят в името на онова, което трябваше да отстояват: човешката свобода.

• "Това което става със строгостта наистина е класова война", заяви Ноам Чомски в интервю за сайтът alternet преди няколко дни. Време е хората да свикнат с това понятие, както и с факта, че класовият конфликт може да възникне и в тяхната страна.

Последната реч на Алексис Ципрас в навечерието на референдума може да се определи като забележителен документ.

Ципрас се обърна към хората с "граждани на Атина, хора на Гърция", звучащ малко като оратор от пети век пр.н.е. Той говори за "взаимно уважение", "солидарност", "живот с достойнство в Европа", "смелост", "сила", "демократична традиция."

Той говори за "реториката на терор" на ЕС, което може би е перфектната защитна дефиниция на неговата позорна кампания за разпространение на страх сред гръцките избиратели в дните преди гласуването. "Даваме шанс да се върне демокрацията", каза Ципрас. "За да се върнем към Европа, защото искаме Европа да се върне към основополагащите си принципи."

"Свободата изисква силата и смелостта," каза Ципрас, като се позова на фразата няколко пъти, преди да завърши речта си.

От самото начало до самия край на речта си Ципрас имаше едно нещо в ума си: стойности. Какви са ценностите, с които трябва да живеем? Какво е това което ни помага да открием своята идентичност? Това бяха скритите му въпроси, чиито отговори не могат да бъдат по-ясни.

Ципрас и неговото правителство бяха отхвърлени от ЕС, откакто той встъпи в длъжност през януари, и определяни както аматьори, безотговорни егоцентрици, мечтатели, опасни, новаци, некадърници. Технократите в Брюксел и Франкфурт никога не биха проявили интерес към този начин на мислене, да не говорим за учене от него, и това е напълно естествено: Те не уважават подобни ценности и не мислят, че европейците трябва да живеят по тях.

Постепенно от началото на 1970-те години, когато американските корпорации и политически елит започват да консолидират неолибералния ред, какъвто светът го познава в момента, те успяха да определят и посоката на Европа.

Гръцката криза, ако по същество я разглеждаме като политическа, а не като финансова или икономическа, е била изграждана в продължение на около 40 години. Рано или късно, неолиберализма щеше да се сблъска с нечий друг демократичен процес.

Янис Варуфакис, бившият финансов министър на Ципрас, написа интересен и пост в Туитър след като премиерът обяви референдума в края на миналия месец и ЕС започна работа по своята кампания да разруши правителството на Сириза. "Демокрацията заслужава тласък по въпроси, свързани с евро", написа Варуфакис. "Ние току-що я приехме. Нека хората да решат. (Смешно е колко радикално звучи тази концепция.) "

Интересно е обаче какво иска да каже Варуфакис със "смешно". Може би смешната част е колко далеч американците са разпрострели своите ценности в лицето на 40-годишната преднина на неолиберализма и прелюдията му към непреклонната ортодоксалност.

Социалистът Лионел Жоспен, премиер на Франция в края на 90-те и началото на 2000 г., обичаше да казва, "пазарна икономика, а не пазарно общество." Ето такова политическо мислене трябва да имат европейските лидери в наши дни.

Но освен да напомнят за ценностите чрез този референдум, гърците заявиха и нещо много по-важно пред света. Тъй като неолиберализмът оперира чрез корпорации, политически елити, както и корумпирани медии атакува традициите, околната среда, местни предприятия, култура и така нататък. Така той унищожава ценностите, които дават стойност.

Ципрас успя да убеди гръцкия народ да повярва в своите ценности.

Технократската класа в Европа и много от нейните лидери просто унищожават самия съюз в неговото най-важно измерение - идея, източник на идентичност, форма на човешка организация.

Това обаче изчезна само за 6 месеца след като Гърция гласува за Сириза.

Интелектуална структура, политическа структура, психологическа и дори емоционална структура: Какво от това е останало в момента? Гърция в момента, представлява чистата илюзия, че членството в ЕС има нещо общо с абстракции като идентичност или дори запазване на демократичния процес, предвид изискванията от страна на Брюксел и Берлин към онеправданата Гърция.

Варуфакис сега оприличава ЕС на затвор за длъжници. Кой би могъл да си представи подобен разговор през 1999 г. когато еврото бе пуснато в обръщение?

В последната си книга "Глобалният Минотавър: Америка, Европа и бъдещето на световната икономика", Варуфакис  пише: Европа изглежда като алхимик, но на обратно - алхимикът се стреми да превърне оловото в злато, а обратните алхимици в Европа започнаха със злато (проект за интеграция, който беше гордостта на нейния елит), но скоро то ще се окаже с институционалната еквивалент на олово.

Как да се обясни това, което ЕС току-що направи с Гърция? Защо Европа настоява за засилване на политиките, които измеримо влошават затруднението на Гърция, превръщайки катастрофата в бедствие?

Има няколко отговора.

Първо, ЕС и Германия настояват за по-строги ограничения и колкото по-настоятелно го правят, толкова повече се доближават до провал. Както журналистът Пол Кругман отбелязва многократно в своята колонка в New York Times, Гърция е направила почти всичко, което международните кредитори поискаха при предишните два спасителни плана само за да открият, че нещата се влошават.

Второ, силата на идеологическите убеждения и отхвърлянето на всички фантазии, които произтичат от реалността, Ноам Чомски нарича бюджет на неолибералната ортодоксалност, която води до класова война. Неуспешните политики, недохранените гърци, ширещата се бездомност, затворените училища и болници - всичко това са вторични щети от кампанията да се превърне Гърция в графата на ниското възнаграждение, ниските цени,  където глобални корпорации могат да направят повече или по-малко живота на хората.

Трето, време е ЕС да бъде сложено в папката с всички останали наднационални институции, създадени в периода след 1945. Т.е. Световната банка, Международния валутен фонд и Организацията на обединените нации.

Обратно в началото на 1970 г. писателката Шърли Хазард публикува унищожителен доклад за ООН, наречен "Поражението на идеала", а заглавието разкрива тъжната история на книгата. Институция, основана на надежда и стремеж, която се озовава в окото на брутално предателство спрямо своите собствени цели, не на последно място. Хазард заключава, че ООН трябва да бъде разпусната, така че общността на нациите да може да започне отново и да изиска възстановяване на първоначалните принципи, записани в Хартата. Ето защо все още не е много ясно решението на Ципрас да опита да запази своята страна в Еврозоната, но едва ли той търси братска хармония.

Надали има някакви илюзии по отношение на дългосрочните перспективи за трайно настаняване между Социалдемократическото население и набора от неолиберални институции. Ципрас се нуждае от сделка, за да пощади 11 милиона гърци от още страдания и хаос.