България е последна в ЕС по приходи от авторски права

България е последна в ЕС по приходи по авторски права. Въпреки че приходите ни нарастват през последните години, парите, които се генерират у нас от авторски права на глава от населението, са три пъти под средните стойности в света. Това заяви в интервю за Факти.бг изпълнителният директор на Музикаутор Иван Димитров. По случай Деня на авторското право, 23 април, той пожела на авторите да съумяват да развиват и използват таланта си в максимална степен.

 

Нека в началото да обясним какво е авторско право и защо е нужна неговата защита?

Авторското право може да се разглежда в няколко аспекта. Първо като обективно право. Има правна система, има закони, има конституция, които регламентират в широк смисъл интелектуалната собственост, в тесен смисъл – авторското право. Те установяват определени правила, по които то се защитава. Авторството възниква на базата на създаването на някакъв обект. Този обект би могъл да бъде различен. Конкретно в музиката, за която говорим, авторството е на текст, на музика и на аранжимент. В този смисъл, доколкото то съпътства определен труд, само по себе си може да бъде разделено на две категории – морални и имуществени права. Имуществените права се свързват с определен материален интерес при използването на обекта на авторското право. Авторското право, в материалния му смисъл, би трябвало при неговата реализация да се направи така, че при ползването на съответно произведение на даден автор той да получи възнаграждение за това, което е инвестирал като труд, като енергия, като талант в създаването на произведението. Затова е необходимо разрешението на автора.

Може би тук е мястото да обясним какво представлява терминът „публично изпълнение”, чиято забрана без оторизация е изписана на носителите, върху които са записани произведенията (CD, DVD, а преди това плочи и касети). Когато човек си купи музика, той заплаща някаква цена. Защо при „публично изпълнение” той дължи още пари?

Навлизаме в специфичната територия на „управление на правата”. Тук изхождаме от основния критерий – как се ползват произведенията. Те биха могли да бъдат използвани от телевизия или радио – това е т. нар. излъчване и препредаване от кабелни и сателитни оператори. Биха могли да бъдат използвани от производители на CD-та, DVD-та, грамофонни плочи – това е т. нар. механично възпроизвеждане. Биха могли да бъдат ползвани от дигитални платформи - това е т. нар. дигитално ползване. Биха могли да бъдат ползвани и в заведения и ресторанти. Всяко едно от тези ползвания е свързано с отделен бизнес модел, който по някакъв начин „пакетира” музиката и я продава като част от своята услуга. Това е причината например, един хотел, който предоставя телевизори на клиентите си, да има по-висока звезда. Това е причината да ба бъдат получени повече пари. Съответно музиката, която се съдържа, било във филмите, било в рекламите, било като стандартна музика в програмите, които се излъчват, има принос за това клиентът да се чувства по-добре и да му се поиска по-висока цена. Независимо, че даден хотел, заведение, кафене може да си пусне радио или телевизия, което са лицензирани и заплащат права, използваната музика създава по-благоприятна атмосфера за клиента и е включена в бизнес модела. За това се дължи отделно възнаграждение, т.е., няма двойно плащане.

Някои собственици на заведения твърдят, че те вече са си купили музиката и не искат да плащат повече...

За издаването на един диск се заплаща отделно възнаграждение. Издателят веднъж е споделил част от прихода си с автора/авторите, който е получил своето възнаграждение само на това основание. Оттам насетне това, дали ще си слушате този диск вкъщи или ще го включите в своя бизнес модел, ще определи дали ще дължите възнаграждение. При условие че правите бизнес с музиката, тези, които са я създали, трябва да получат възнаграждение.

Един въпрос за Музикаутор. Кога е създадено дружеството, колко са българските му членове? Като уточним, разбира се, че представлявате сродни авторски сдружения от близо 100 държави.

Българските членове, към момента, са малко над 2700 души. Самото дружество е създадено през 1993 г. Допреди това е функционирала държавна агенция, която се е занимавала с тази материя. Ползвателите тогава са били много по-малко – по-малко телевизии, по-малко радиа, по-малко зали за концерти, много по-малко ресторанти и кафенета, липсвали са дигитални платформи. Държавата централизирано е управлявала правата и е събирала парите. Между другото, основната ползвана музика е била българска. За българските автори приходите са били значително по-високи, отколкото сега.

Неведнъж през последните две десетилетия се е говорило за повече българска музика в ефира, напоследък има и инициатива в тази посока. В доста европейски страни, законово или не, местната музика е преобладаваща.

Въпросът е много деликатен, защото от позицията на Музикаутор ние слагаме равенство между всички автори – независимо дали са български или чужди. Има обаче, доста примери в Европа, при които държавата използва политиката да подкрепи местната култура, защото вижда някакъв по-дълбок смисъл в това. Така се създава индивидуален продукт, защото музиката има отношение към други индустрии, като туризъм, производство на определени храни. По този начин властта се опитва да създаде национален бранд. Във Франция има такава политика. Там е направено по една единствена причина. Макар френският език да е един от най-популярните в света, французите чувстват заплаха от популярността на английския език. Така създават национална квота за френска музика. Подобна квота има и в Белгия и още няколко държави. Словакия наскоро въведе подобно изискване. Тук въпросът опира до национална политика, която да насърчи и да даде ефир на българската музика. Това би било добре, не само от гледна точка на авторските права, но и от гледна точка на това, че българското се запазва, акумулира допълнително и подпомага. Което в съвременната дигитална среда, в която всичко е смесено, за един малък и намаляващ народ е положителна стъпка.

Ако има квота, кой би трябвало да се съобрази с тази квота? Дали само държавните медии или и частните? Моето разбиране е, че частните медии не могат да бъдат принудени да ползват определена музика, защото те преследват определени финансови интереси и намират своя модел на музика, която да ползват. По отношение на държавните или националните медии, трябва да си зададем въпроса защо са национални? Само от гледна точка на финансирането ли, защото те се финансират от националния бюджет, или от гледна точка на политиката, която трябва да следват? Подпомагането на музиката чрез държавата, според мен, би било нещо положително за България, ако се случи.

Какъв е механизмът, чрез който събирате авторските възнаграждения? Как се издължават ползвателите на авторски права?

Ще започна отначало. Ние събираме пари по тарифи, които се определят чрез преговори с браншовите организации – например, на хотелиерите и ресторантьорите, на радиата и телевизиите, на кабелните и сателитните оператори... Тези тарифи се утвърждават от министъра на културата. Веднъж публикувани на сайта на Министерство на културата, те придобиват тази официалност, която ни дава увереността да отидем навсякъде, където има комерсиално ползване на музика, и да изискаме да бъде заплатено по тази тарифа. Споменах различните видове ползвания. Прилагаме тези тарифи за да получим съответните възнаграждения. При радиата и телевизиите те се определят на база на приходите, които те имат. При националните медии се взима предвид субсидията, която получават от държавния бюджет. При кабелните и сателитните оператори се взимат предвид броят на излъчваните програми и броят на абонатите им. При заведенията и търговските обекти се взима предвид или квадратура, или броя места, взима се предвид и категоризацията и локацията, за да може да бъде достатъчно гъвкаво. С други думи едно заведение в София би платило малко повече, отколкото подобно във Видин. При концерти се плаща или процент от прихода, когато има платен вход, или процент от бюджета, когато събитието е с вход свободен.

По закон всички ползватели, с изключение на ресторантите и кафенетата, са длъжни да представят отчет – както за прихода, който са формирали, така и за ползването, което са осъществили.

А как се разпределят между авторите събраните приходи?

Средствата пък, които сме получили, ние ги разпределяме на базата на една информационна система, която съдържа уникална информация за всеки автор по света, като всяко негово произведение също има уникален номер, своеобразно ЕГН. На базата на отчетите от медиите разпределяме на авторите парите, които сме събрали от ползвателите. Това е доста сложен технологичен процес, защото една песен, например, може да има петима автори на музика, които пък може да са членове на различни дружества по цял свят и всеки един от тях да има различен принос в композицията.

Приходите от заведения се разпределят на базата на вътрешни правила, приети от Общото събрание на Музикаутор. Взимат се в различна тежест отчетите на медии, които вече ползваме – например, частни радиа, национално радио и телевизия, ефирни телевизии. Или, да обясня по-просто – 1 милион лева получаваме от заведения и търговски обекти. Този 1 милион ние ще го разпределим така – 30% по отчетите на националното радио, 30% по отчетите на националната телевизия, 20% по отчетите на ефирните и кабелни радиа, 10% по отчетите на ефирните и кабелни регионални телевизии, 10% по отчетите на частните национални телевизии. Идеята е да се опитаме да обхванем реалното ползване.

Една идея, която проучваме и мислим да осъществим, е да въведем, в определен брой заведения, например 100 в началото, като пилотен проект, възможност да се прави мониторинг. Така бихме могли да получим максимално близка до действителността представа за реалната пускана музика, за да я прилагаме по отношение на част от парите, които разпределяме.

Кои области не са обхванати или, по-точно, кои не си плащат за авторски права?

Постепенно навлизаме в нещата. Публично изпълнение има в театрите. Опитваме се да уговорим тарифа с представители на тяхната браншова организация. Водим разговори с автобусните превозвачи. С таксиметровите шофьори е много деликатно и чувствително. Сега при тях има законодателни промени, които ще ни дадат възможност да ги разглеждаме не като индивидуални обекти, с всеки от които трябва да се договаряме, а като част от компания. Така евентуално бихме могли да лицензираме колите от една отделна компания.

Всички вече са в интернет. У нас през годините се формира мнението, че всичко в интернет е безплатно. Как стоят нещата с дигиталния пазар?

Нека повторя, че за нас е важен бизнес моделът, а не отделния ползвател. Ако един човек иска да влезе в сайт и да достъпва определено съдържание, което ползва лично, поведението му, може би, е укоримо, ако сайтът е пиратски, но със сигурност не е толкова проблематично, колкото ако той започне да използва това съдържание в своя бизнес.

Реално интернет дава две възможности – да се ползва легално или нелегално съдържание. Тези бизнеси, които се опитват да продават легално съдържание в интернет, са в изключително неблагоприятна позиция от гледна точка на конкуренцията, защото се конкурират с бизнеси, които си спестяват част от разходите и така формират известно предимство. Съответно, за голяма част от ползвателите е важно да си набавят съдържанието, а не доколко то е легално...

Но пък има една тенденция – хората се насочват не към количество, а към качество. Колкото по-претенциозни стават, колкото по-големи са изискванията им, толкова повече се насочват към платените версии. Което осмисля съществуването на платформите в дигиталния сектор. Не мисля, че пиратството някога ще изчезне, но със сигурност психиката на хората ще се променя все по-интензивно и това ще води до повече приходи от дигиталния сектор.

Как се справят платформи като Youtube и Spotify?

Те имат комбинирана услуга. От една страна, имат безплатна версия, която е обвързана с реклами, от друга – имат и платени версии. Тези платени версии поставят потребителя на първо място и той има възможността да има само това съдържание, което го интересува.

Имате действащи споразумения с тях...

Да, имаме действащи споразумения и с Youtube, и със Spotify, и с iTunes, и с Google play. За съжаление все още нямаме споразумение с българската платформа – Vbox7. Опитваме се да водим разговори с тях.

Какви са приходите и процентно как са разпределени между български и чужди автори?

Приходите ни нарастват през последните три години. В същото време, ако погледнем в глобален мащаб, колко пари на глава от населението се генерират в България от авторски права, виждаме едни стойности, които са три пъти по-ниски от средните за света. А средните в света се формират, включително и от държави с огромно население, като Китай и Индия, където тази материя не е разработена. България е последна в ЕС по приходи по авторски права, което означава, че като политика, като стратегия на държавата да извлича потенциал от този бизнес, сме тотално кастрирани. Що се отнася до съотношението между българска и чужда музика то е 20 към 80% в полза на чуждата. През последната година, като че ли има българска музика, която съумява да пробие повече, но не може да се говори за тенденция. В една държава като Гърция музиката, която се слуша, над 85% е местна.

Вашето пожелание към авторите по случай Деня на авторското право?

Пожелавам на авторите да съумяват да развиват и използват таланта си в максимална степен. И в същото време да имат адекватна организация, която да отразява тези им стремежи и да ги подпомага.

 

Иван Димитров е роден на 10 март 1977 г. в София. Завършил е право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и бизнес администрация в Университета за национално и световно стопанство. Юридическата му практика е като адвокат и правен експерт в банковия сектор. Бил е мениджър на търговско дружество в чужбина в сферата на текстилната промишленост, а от 2012 г. е изпълнителен директор на сдружението на композитори и автори „Музикаутор“.