Извън кадастралните граници на ефира

Измъченото българско общество си отмъсти на несправедливата родна реалност, като финансира телевизионен сериал, в който доброто побеждава мутрите. Завърши петият сезон на „Под прикритие“ – гордостта на Националната телевизия.

Обикновено подобни истории кротко приключват в ЮАР или по-актуалния Дубай,  с пълна промяна на визия и документи, плюс рестарт на личния живот на едно още по-охолно ниво. А не с ювелирна полицейска операция в изкорубена оранжерия.

Виртуалната справедливост бе отпразнувана подобаващо в зала 1 на НДК. Не върви, след като данъкоплатецът финансира родната полиция, да плаща и за филм, в който тя да е превърната в посмешище. В една тридневна циганска сватба има далеч по-голяма естественост и непринуденост, отколкото в казионното мероприятие, проведено под покрива на националния културен храм, преди излъчването на финалния епизод.

Събитието напомни на показен абитуриентски бал на глезено чедо, което винаги е било подценявано и хулено, но най-после е завършило училище и вече никой не може да му каже копче. Браво на порасналото дете, страдало толкова дълго от чужди рейтинги и за чужд рейтинг мечтало. Показа им го.

Иде лято и е време Захари Бахаров, чието пребиваване на екрана вече премина здравословните границите на рационалното гледане, да се отдаде на диво къмпингуване извън кадастралните граници на ефира. Защото вече надмина по преекспониране Ники Кънчев, който от един момент натам се подаваше от тостера, микровълновата, пералнята, а гласът му дори се лееше от душовете.  

Екранният Иво Андонов заплашва да докара диабетна криза на преситения с образа му зрител. По тази схема човек бързо се превръща в комиксов герой, чийто образ изведнъж огрява от обвивката на тунквани вафли. Може пък Захари Бахаров да е тайнственият кандидат за президент, който Цветанов щял да огласи през септември. Защо да изветрява напразно популярността му, като може да го превърне в стожер на нацията и гарант за необратимия ни път към неизвестното. Митовете и реалността по нашите географски ширини са преплетени като клони на кошница, пълна с малотрайни страсти. 

Навремето, когато бързо стана ясно, че демокрацията ни няма да я бъде като на други места, всеки втори неудовлетворен мъж, започна да си фантазира, че е могъл да вземе "куфарче от Луканов" и да е станал по-богат от Илия Павлов. Примерно. Предлагали му, пъхали му го в ръцете. Само че не бил такъв човек, а и комсомолската закваска не му позволявала. Отказал категорично и с достойнство.

След това стана модерно да си „бил“ в обкръжението на Васил и Георги Илиеви или отстреляните сикаджии от другия отбор. Ако може да си споделил последните им мигове на този свят, още по-добре. Дори да си ги предупреждавал, какво им се готви. Знайни и незнайни момци се представяха за техни душеприказчици, а някои прописаха и книги от първо лице за срещите си с авторитетите на 90-те, но славата не им понесе. Презрели фолк-певици и днес жалят за „щедрите мъжкари“ от онова време, докато търсят винтови капачки за бурканите с корнишони.  Нормална жалба за младост. Нищо чудно някоя от по-актуалните героини на ефира да се представи за жената, която до последно е била до...Иво Андонов. Който, разбира се, я боготворял и имали планове да започнат на чисто, „когато всичко свърши“. Ще има ли изненадани, като си знаем нивото. 

Някой твърдеше, че мигрантите можели да ни оправят генофонда.  Добре е да знаем, че имаме и такава опция. Да връщаме отвъд браздата само тези с по-ниско ай кю, а останалите да разселим из пустеещите краища на страната, пък да става каквото ще – важно е да посеем надежда…