Краят на европейската Супернация?

Анализ на Ана Паласио за Project Syndicate.

Ана Паласио е бивш испански външен министър и бивш старши вицепрезидент на Световната банка, сега член на испанския държавен съвет и гост лектор в Университета на Джорджтаун.

МАДРИД - Тъй като кризата в еврозоната започна през 2008 г., Европейският съюз, от политическа гледна точка, водеше междуправителствен живот в одеждите на Супернация. Но тъй като ЕС се готви да преговаря за излизането на Великобритания, става все по-очевидно, че Съюзът вече явно е гол. Въпросът сега е дали статута на ЕС като предприятие, контролирано от държавите му членки, остава постоянен.

Превъзходството на държавите-членки - особено Германия - при вземането на решения в ЕС далеч не е ново. То беше очевидно и през целия период, засягащ кризата на еврото, когато германският канцлер Ангела Меркел и нейния финансов министър Волфганг Шойбле, заедно с тогавашния президент на Европейския съвет, белгиецът Херман ван Ромпой, бяха основните действащи лица.

Но митът за Европейския супернационализъм се задържа. По-специално, след като Жан-Клод Юнкер пое поста председател на Европейската комисия през 2014 г., изпълнителната власт на ЕС започна да се счита за ситуирана в Брюксел институция, която има силата да водои по пътя към това, което Юнкер адресира в своята реч "Състояние на Съюза – 2015 година" като "повече съюз в нашия Съюз."

Тази година, Юнкер доставя много по-трезва реч. Всъщност, изглежда, че гласуваният през юни Brexit води до повече умереност не само от страа а Юнкер, но и за всички еврофили на Комисията, които до голяма степен бяха изолирани от последвалата битка над това, какъв ще бъде новият облик на Европа като цяло.

Вместо това, битката се разиграва до голяма степен в рамките на Европейския съвет, с Меркел влизайки в главна роля. Въпреки че е невъзможно да се каже точно какво  се очертава да бъде лицето на ореоформеният ЕС, изглежда ясно, че той няма да бъде нищо подобно на ориентираната силно към Брюкасел, дълбоко интегрирана Шангри-Ла, дълго бленувана от мнозина в Комисията.

Председател на Съвета Доналд Туск е особено категоричен по този въпрос, критикувайки яростно "наивните евро-ентусиазирани мечти" и призова за една по-скромна Европа, която обещава по-малко и доставя повече. Туск потвърди тази позиция точно преди скорошната неформална среща на върха на Европейския съвет в Братислава - първият без участие на Обединеното кралство. Там Тъск обяви, че "даването на нови правомощия на европейските институции не е желаната рецепта за успех."

Меркел, от своя страна, прекара лято в подготовка на силно ориетиран към страните-членки подход спрямо преговорите по Brexit-а и бъдещето на Европа. Обсъждането и резултатите от срещата на върха в Братислава подчертаха тези усилия.

Що се отнася до Комисията, единствените й реални дейности през последните месеци бяха по азначението на Мишел Барние през юли като главен представител в преговорите по Brexit-а. Със Съвета, поел контрола над този процес, далеч не е ясно какво всъщност самият Барние ще направи. В действителност, с вътрешната политика на държавите-членки, която винаги е играела по-важна роля при направляването на каквъвто и да е импулс в политиката на ЕС, в сравнение с Европейския съвет, надеждите дори за един междуправителствен ЕС могат да се окажат твърде високи.

Помислете за Германия, където ужасяващото представяне на християндемократите на Меркел в поредица от регионални избори, включително в самия й дом, а именно - Мекленбург-Западна Померания, е причина много хора да се усъмнят в правилносста а траекторията, поета от страната-членка.

Сега, чакането е ориентирано към федералните избори през следващата година, които могат да изпратят страната, наред с водещатата й роля в ЕС - в една много по-различна посока. Несигурността идва не само от това, но и от много други посоки: Италия ще проведе референдума за конституцията до края на тази година, Франция и Холандия също ги чакат избори през следващата година.

Нищо от това все още не доказва, че супернационализмът остава като нещо от миналото. Но е много вероятно, тесните интереси да станат още по-доминиращи, поне до приключването на основните избори. Възможност за европейския подход може да се открие в последствие, но само ако сегашната апатия вече не е окончателно довела до институционалната атрофия.

В тази връзка, спечелването на общественото доверие е от решаващо значение. В миналото, ЕС пробиваше напред, сякаш с одобреието на масите. Това обаче не бе точно така. Както хуберт Ведрин, бивш френски министър на външните работи, наскоро изчисли, само 15-20% от европейците наистина са еврофили, други 15-20% се противници на ЕС , а останалите 60% са определяни като "евро-алергични." Това е един груб, но някак си справедлив портрет.

Казано по-просто, за по-голямата част от обществото, в институциите на ЕС липсват легитимност. Причините са добре известни: лоша комуникация, демократичен дефицит, пръст, който страните-членки и Комисията постоянно си сочат, недостатъци в институционалната архитектура. Юнкер и Мартин Шулц, председател на Европейския парламент, могат постоянно да си говорят за  общностият метод в Европа, докато не посинеят устите им; но в действителност това не се вижда как ще се случи в обозримото бъдеще.

Резултатът е ясен: в борбата за това как ще се развива Европа, на институциите на ЕС им липсва или авторитет, или подкрепа, за да печелят битките си - или понякога дори само, за да влязат на ринга. Но този момент на националнa самовглъбеност на страните-членки може да се окаже идеален и в действителност да представлява важна възможност за институциите на ЕС, да поработят по преодоляването на проблема си с легитимността.

Това означава, те да се въздържат от изкушението да блещят поетично за бъдещи действия, които всъщност никога не ще се материализират, или да изготвят грандиозно изглеждащи програми, които всъщност е водят до особен реален ефект. Това означава, завършване ключовите инициативи, най-належащата сред които е банковият съюз; подобряване на отчетността; и гарантирне на това, че обществеността настина разбира какво и защо институциите на ЕС всъщност правят. И това означава пълно разграничаване от политически конфликти, които нито Европейската комисия, нито Европейския парламент са в позиция да спечелят.

Ако този подход изглежда предпазлив, то товае защото той е точно такъв. Сега е моментът не да се гонят рискови преки пътища, а за пресметлкиви, добре планирани, точкови мерки, които постепенно и сигурно ще спечелят отново доверието на обществото. Сравнително скромният списък с конкретни приоритети, издаден съвместно от Юнкер и първият заместник-председател а Комисията Франс Тимерманс, е едно добро начало.

Повечето хора не са глупави. Те обикновено могат да си кажат, когато вече са уморени от празна реторика и половинчати инициативи. Само ако институциите на ЕС покажатистинско действие, по надежден и прозрачен начин, те могат да си гарантират, че настоящата междуправителственост е просто фаза и че бъдещето на Европа наистина е Европа.

Превод: Теодор Николов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.