Национално помирение - мисия невъзможна

Често чуваме, че причина за разделението в нашето общество трябвало да се търси в липсата на национален идеал. Политиците ни да се държат като смъртни врагове, вместо да обединят усилия за това, заради което би трябвало да са на местата си - добруването на народа и страната.  „Простак, тъпак, идиот, гьон сурат, не сте си пил лекарствата, работите за руснаците, вие пък за американците....“. Това е част от последния шумен телевизионен сблъсък между представители на управляващите и опозицията. Годината е 2016 г. Къде са тук проблемите на хората, къде са тези на страната. Виждаме само лични проблеми. 

За начало на родното разделение се сочи т.нар. Войнишко въстание и последвалият Ньойски договор от 1919 г., който слага край на мечтите за реализиране на националния идеал за обединение на българските земи. Освен, че губим територии, успешно посяваме и семената на омразата, оказали се устойчиви, като ГМО.  И така вече близо сто години. Фашисти, комунисти, врагове на народа, народни изедници, активни борци, реститути. Хвърчат слюнки, лее се ненавист.

Твърди се, че за да преодолеем тоталното разделение и да постигнем национално помирение, най-напред трябва да заживеем в мир със самите себе си. Така че, това преди всичко си е строго индивидуална задача. Блажен е този, който го е постигнал.

Представям ви събирателен образ-биография на перфектния българин, постигнал вътрешен родово-исторически баланс и автоимунно национално помирение. И така...

...Единият му дядо бил царски офицер, а другият бил сред екзекуторите на жертвите от Народния съд. Първият гонил шумкарите в балкана, май имал участие и при гибелта на майор Томпсън. Вторият си бил баш партизанин. След време на пияна глава се хвалил, че лично ликвидирал принц Кирил след Народния съд. Веднага след Девети двамата заедно подгонили немците във Втората фаза на втората световна война, та чак до Унгария. Традицията повелява да започваме войните с едни съюзници, после нещата се обръщат, а накрая, без значение дали бием или губим, плащаме репарации. Та двамата се сближили като бойни другари, а когато Европа поутихнала, даже станали сватове.  

Народната власт обаче взела къщата на царския офицер, но за щастие и късмет на младите я дала на партизанина, като крайно нуждаещ се. Така семейството не изгубило нищо. После сватовете заминали за Белене. Единият като затворник, другият като надзирател. Виждали се всеки ден. Надзирателят правел каквото може, за да облекчи страданията на сват си. Но една сутрин заварил стария офицер вкочанен. Издигнали надзирателя на партийна работа и полека-лека той стигнал до голямата номенклатура. Синът му, който бил мъж на дъщерята на офицера, пък командвал гранична застава.  Той организирал бягството на сина на покойния си тъст в Гърция. Шуреят му не се обадил десетилетия. В началото пращал картички от най-различни места по света, като неизменно ги носел не пощальон, а милиционер в отворени пликове.

След 10 ноември невъзвращенецът внезапно се появил. На входа на бащиния си дом видял паметна плоча на надзирателя от Белене. Подал документи за реституция и съдът възстановил собствеността му. Все пак оставил сестра си и зет си – граничаря, който го пуснал отвъд браздата, да живеят в родната му къща. Така семейството отново не изгубило нищо.  От другата страна на входа поставили паметна плоча и на царския офицер. Тримата останали заедно и доживели до дълбока старост в мир и сговор.

Днес внукът на царския офицер и партизанина, рожба на свързването на две "вражески" фамилии, е пенсионер. Получава 220 лв, но взема наем и от двата гаража, разположени до паметните плочи на дядовците му. Не се оплаква, въпреки стоте лева за лекарства, които дава месечно. Смята, че е квит с миналото и не таи омраза към никого.

За съжаление това е само един измислен, събирателен образ, макар и изграден по действителни събития и случки. Не всички можем да бъдем наследници на „вражески“ фамилии. Пък и за съжаление, това далеч не е гаранция, че няма да допуснем бесовете в душите ни, постигайки своеобразен исторически баланс. Познавам много издънки на подобни "смесени бракове", които са доста далеч от представите за смирение и благост.

През годините ни бяха налагани всевъзможни заместители на изгубения национален идеал – социализмът, като предходна фаза на висшата цел – комунизма. После демокрацията. След това членството в Европейския съюз и НАТО. Влязохме навсякъде, където кандидатствахме. Някои успяха да влязат и в мафията, беше им тясно на светло.  Но пак нямаме мира. Достатъчни са десет минути пряко предаване от парламента, за да се наложи да ви лекува екзорсист.

Сега на останалите в страната на „четвъртите в света“ и „шестата по красота“ е подхвърлена нова стръв – отпадането на визите за Канада. И то с патос, достоен за нов национален идеал. Както предпазливата и наплашена риба побутва леко стръвта, души и отминава, така и у нашенецът новината сякаш не предизвика очаквания ентусиазъм. И той врътна опашка и си остана наежен и намръщен. Няма нищо лошо в това, пречките да пътуваме по света да падат една по една. Но в настоящата ситуация развяването на отпадащите визи се усеща като подкана за отпътуване. А до Канада обикновено се пътува еднопосочно. Да сервираш това четвърт век след началото на свободното пътуване по света, е някак нелепо. "Защо не ръкопляскате...", подканваше някога водещият на "Минута е много" публиката при верен отговор. Този път овации няма да има...