Дългото сбогуване с Борисов

Става месец откакто премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Тя бе приета светкавично от Парламента, но от там насетне процедурата по сформиране на нов кабинет забуксува. А и през това време се случиха толкова извънредни събития, че оставката и последвалите протоколни срещи на президента с водещите партии останаха в периферията на общественото внимание. Сигурно вече мнозина са забравили, че кабинетът е в оставка. Добре, че са журналистите, които с маниакална последователност уточняват пред името на казалия нещо си съответен министър, че той е в оставка. Поне покрай репортажите от сринатото Хитрино можеха да си спестят усилията. Никой нямаше да им се разсърди за това в условия на Национален траур.

Протяжната конституционна процедура бе наречена от някои „тупкане на топката“. Или бавене на играта от страна на президента Росен Плевнелиев, който не желаел да се занимава със съставяне на нов кабинет, а предпочитал да изкара по-спокойни последни дни на Дондуков 2. Други заподозряха, че размотаването на президента с поканите и срещите за връчване на мандати с предопределена съдба, било в услуга на Борисов, който да остане по-дълго на власт с четата си министри. Защото, макар и в оставка, те си министерстват с правата и възможностите на току-що гласувани управленци.

Така или иначе, откакто на 16 ноември бе приета оставката на кабинета, до днес ведомствата са обитавани от същия министерски състав. Това мотаене осигури на тътрещият се към историята кабинет да бъде начело на държавата по време на бунта в Харманли и трагедията в Хитрино. Ще кажете – това е малшанс и само в негов ущърб. На всички е ясно, че предизборната кампания за следващия парламентарен вот вече е стартирала. Не го крият и основните политически сили. А управляващите винаги имат служебно предимство в една предизборна кампания. Друг въпрос е, дали ще го оползотворят.

Най-активно желаят да съставят кабинет тези, които нямат никакъв шанс. Тези, които можеха, не пожелаха. И съответно вадят своите аргументи. Какъв нов кабинет на ГЕРБ, като са хвърлили оставка, без значение как и защо. Пък и не искат и да чуят. Нищо че френдли настроени към кабинета медии призовават Борисов да преглътне егото си и да направи ново правителство, защото „България се нуждае от мъже като него“.

От друга страна откъде - накъде пък БСП да прави кабинет с рехавата си парламентарна група, като ГЕРБ може да им спретне бързо сладко отмъщение за ноемврийското унижение. Красимир Каракачанов бил горд, че чужди посолства се занимавали с патриотите и им подлели вода за получаване на мандата. И в Брюксел мърморели.

Възпитанието на Кунева пък не позволявало да го върне, ако президентът й го връчи. Нямало да е учтиво, щом президентът ти предлага нещо, ти да се дърпаш. Обявеният национален траур забави с ден връчването на мандата на Реформаторския блок. Едва ли ще има по-подходящ момент за Борисов, да се вслуша в гласа на почитателите си и да подкрепи реформаторите за кабинет, който спокойно може да оглави. Налице са извънредни обстоятелства и честта му няма да пострада. Цари смут, тревога и печал, а привържениците на нов кабинет в рамките на този парламент предупреждават за предстоящо поне 6-месечно безвластие с два служебни кабинета – един за Коледа и един за Трифон Зарезан.

А и Бойко не е губил форма. И насред руините на Хитрино показа, че не може да избяга от себе си. Не пропусна да изтъкне колко много било направено за тази община и как го е яд. Обещал да дойде по хубав повод, а то… Снимките му с пожарникари, обградили идола си на фона на изтърбушени вагони, също дойдоха някак в повече. Отказа незабавно предложената помощ от Израел, Турция и Унгария за бедстващото село. И защо? Щели сме сами да се справим. Пак го изби на национална гордост и честолюбие, но дали така би отвърнал на предложена помощ за бежанския проблем. О, не – та неговите хора проглушиха страната точно преди нещастието, да обясняват, как не били 100, а 165 милиона помощите от Брюксел. И протегнатата ръка на „моя приятел Виктор“ увисна. И тази на турския премиер, на чийто шеф нашият бил „медиатор“.

Човек трудно може да надскочи себе си, но не е лошо да опита, особено в някои по-комплицирани моменти. Най-бедната страна в Европа отказва помощ. Дуй се, гольо. И питай кмета на Хитрино, дали би отказал помощ от три държави. Какво пречеше, както гласуваха 10 милиона за селото, така да приемат и чуждата помощ? Нищо, разбира се. Защото утре ще стоварят фургоните и ще си бият камшика от селото, за да пишат изборни листи. А суверенът ще пуска есемеси, както пращаше за Ути и Емануела. Докато забрави за Хитрино. Както за Бисер, Мизия, Аспарухово.

А докато трае дългото сбогуване с Борисов се случват и други любопитни неща. Съдии протестираха срещу ВСС в опит да защитят независимостта си. Същият ВСС, на чието заседание в средата на януари т.г. премиерът нахлу в разрез със всяко нормално разбиране за разделение на властите. Няма как заради цветущото състояние на съдебната ни система всяка квартална мутра да не заявява патетично между две инстанции с високо вдигната глава: Вярвам в българския съд…