Арабската пролет и зимата на Запада

Анализът е на Ишак Диван за Project Syndicate

Има много поразителни прилики между "арабската пролет", която започна през 2010 г. и Brexit-референдума на Обединеното кралство, между избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и възраждането на крайнодесните сили из цяла Европа. Във всеки случай, краят на стартия установен ред се вижда и прогресивните партии са твърде слаби, за да могат да се противопоставят на появата на все повечето авторитарни и ксенофобски форми на управление.

За нарастващото недоволство от моментното статукво, което залегна и в основата на арабските въстания от 2010-11, имаше редица причини, но опозицията съумя да се справи едновременно с прогресивните и консервативните форми. Представителите на средната класа негодуваха за загубата на достойнство, попаднало в ръцете на безотговорния елит. Младите хора изкритикуваха едно бъдеще, което изглежда особено мрачно, в сравнение с очакванията на родителите им. И ислямистите допълнително подклаждаха морална съпротива срещу загубата на етичните ценности в обществото.

Всичко това се превърна в една повтаряща се тема, която се върти в продължаващите дебати из целия Запад, с неговото нарастващо население от недоволни бели, разселени работници и неудовлетворени млади хора. С течение на времето, тъй като икономическият либерализъм е в състояние да заглуши дългогодишни принципи на равенство и социална солидарност, огромните разлики в богатството се появиха, покварявайки политиката на много западни държави.

В същото време, глобализацията и технологичните иновации имаха изключително негативно влияние върху определени социални кохорти и публичните политики не бяха в състояние да редуцират щетите. Широкообхватните промени в политиката сега са спешно необходими, не на последно място и заради смъртоносната заплаха, която представят климатичните промени за целия свят.

Но точно какви корекции трябва да бъдат направени, и кой ще се заеме с тях? Стандартните изрази на недоволство - бунтовете по улиците и пред избирателните урни - досега не са успели да предложат алтернативна управленска рамка, която да регулира и да предложи надеждни решения на политическите, социалните и икономическите проблеми, които поглъщат западните общества и тези от Близкия изток.

В арабския свят, експлозията на народния гняв има силата да измести трайно-установени режими. Но някогашните автократи са работили неуморно, за да се погрижат да предотвратят дори разждането на една достойна опозиция. Революциите от 2010-11 преминаха без водач, и заради това не успяха да запълнят получилата се в резултат политическа празнота. Вместо това, армии, племена, сектантски групи и религиозни страни, бързо излязоха на преден план.

Египет вече преживява автократична реставрация. Йемен, Сирия и Либия са затънали в граждански войни. Ливан и Ирак са разпокъсани. И производителите на петрол, които се опитаха да загасят огъня в региона, наливайки луди пари в него, сега бележат огромни бюджетни дефицити. Турция също се измества все повече към диктатурата; и прогресивните сили в Иран също вече са отслабени. ЕдинственоТунис продължава да преследва по свой си начин прехода към демокрацията; но дори и там, обаче, икономическите реформи удариха на камък като стана въпрос за на преодоляване на предизвикателствата, пред които е изправена страната.

Нови автократи в Близкия изток затвърждават властта си на принципа "разделяй и владей", който разделя гражданите на база религия и класов произход. Благодарение на широко разпространеното чувство на лична несигурност, много от гражданите избрират индивидиалното над обществото, както и сигурността пред гражданските права.

В днешно време, на запад, политиците-популисти, без реалистични планове за действително изграждане на по-добро бъдеще, взимат пример от автократите от Близкия изток. Те печелят властта, използвайки страха от "другите" - бежанци, мюсюлмани, или външни терористи - и предлагат перспективата да установят сигурността чрез сила. Веднъж да докопат властта, те започват да се борят за затвърждаването й по съответния начин. Демократичните институции могат да бъдат устойчиви на популисткото управление; но, тъй както вече станахме свидетели и в САЩ, тези институции скоро ще бъдат тествани, и несъмнено отслабени преди всичко да бъде казано и направено.

Същото сравнение се отнася и за международните отношения. Геополитическата карта на Близкия изток бива прекроена от транснационалното разделение между шиити и сунити - подклаждано от конкуренти като Иран и Саудитска Арабия, както и от външна намеса в регионалните конфликти. По същия начин, Западните популистки лидери, които нарушават интересите на своите страни по отношение на Китай, Русия, Индия и Северна Европа, и предизвикват установения след 1945 г. международен ред, без дори да предлагат нещо поне малко наподобяващона работеща алтернатива.

Тогава, там се корени и провалът на прогресивните политически сили да достигнат до такава алтернатива. Голяма част от хората вече не вярват в бъдещето, определяно от силата на напредъка: икономическата динамика, глобалнатата интеграция и социалната демокрация. По-песимистичните възгледи са взели връх, а в тях бъдещето е застрашавано от глобализацията, неконтролируемите пазари, технологичните нововъведения, които пестяят човешкият труд, както и от глобалното затопляне.

Възстановяването на оптимизма, както в Близкия Изток, така и на Запад, ще зависи силно от това дали интелектуалци, съюзи, прогресивни партии и гражданското общество ще могат да изградят една обща политическа основа, предлагайки сходна визия за бъдещето. Това ще изисква не само иновативност в решенията при възникналите проблеми, но и надеждни средства промените да бъдат направени по демократичен път.

Най-малкото, тази нова епоха на съпротива и революция изважда наяве проблеми, които някога са били оставени да тлеят в мрака. В резултат на това, ние вече знаем, че икономическите политики трябва да бъдат насочени към приобщаване; консумацията на материали трябва да бъде редуцирана; и демокрацията трябва да бъде защитена от зловредното влияние на концентрираното богатство и утвърдениte интереси.

Бъдете сигурни, че това са сериозни предизвикателства, но ако можем да ги идентифицираме ясно, може да започнем да предприемаме и действия по справянето с тях. И това постигнато на едно място може да послужи като модел за всички останали. Следващия път, когато милиони хора се вдиднат на мирен протест в Кайро, настоявайки гласовете им да бъдат чути, поводът може и да не бъде самозапалването на Сиди Бузид, а бунт в Истанбул, импийчмънт на президент на САЩ, или изборна победа за прогресивни партии в Европа.

Превод: Теодор Николов

Copyright: Project Sindycate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.