СеверозападО – моя геноцидирана любов

Наскоро изследване на Евростат посочи родния Северозапад като първенец на ЕС в една печална класация. Той е шампион по брой неактивни младежи, които нито учат, нито работят, нито търсят препитание.

Регионът e и с най-ниска очаквана продължителност на живота и с най-малко висшисти сред всички останали в ЕС.

В анкета на ФАКТИ.БГ попитахме: "Младежите от Северозапада ли са най-мързеливите в ЕС". 31% от всичките близо 1000 гласували на свой ред задават стряскащия въпрос - А останаха ли младежи там? Други 19% оправдават младите хора от региона с липсата на работни места. Други 17% намират твърдението във въпроса за обидно. 25% от гласувалите все пак смятат, че ако човек желае, все ще намери някаква работа.

Най-печално е заключението на последните 10%, които смятат, че този регион така или иначе е обречен. Вместо наш анализ на резултатите този път ви предлагаме мнението на един от символите на Северозапада - Стоян Николов - Торлака, публикувано в Биволъ.

Само да кажа нещо, преди да започна направо по темата. Винаги съм давал един пример като ония лайнари от политическата класа започнат да се пенят по всички „свободни“ медии какво чутовно страшилище е икономическият ни ръст. Сега сме били на първо място в Европа, видиш ли…

Представете си себе си. Представете си и Майкъл Фелпс. Ако хипотетично вие и той прекарвате по два часа на ден в басейна, тренирайки усилено, кой ще има по-голям ръст? Майкъл Фелпс я свали една - две стотни от върховото си постижение, я не, а вие ще отмятате по десетина секунди на ден, без и кой знае колко зор да си давате. Та така. Като тръгваме от кота нула, може и да имаме един от най-добрите икономически ръстове в Европа, макар че, оглеждайки се какво се случва по терминалите, ми е силно съмнително. Мен обаче кръвчицата си ме дърпа северозападно, та мисля да оставя икономическия ръст за друг път.

Всичко по статистика е ясно. Най-бедният административен район в Европейския съюз. Това хубаво, колкото и да не е хубаво. Най-бързо обезлюдяващият регион на България – само за трийсетина години населението на трите области Видин, Враца и Монтана е намаляло приблизително с 1/3, продължителността на живота е умопомрачително по-ниска от софийската например, а средната възраст е „аз съм старец, а ти си в предпенсионна възраст“. Циганизацията и маргинализацията вървят ръка за ръка, а едни ценкочоковци и искрафидосовци (само като емблематични примери ги давам; много са такива; във всяко едно населено място) минават като с брана и обират всичко до последния залък по чисто комунистическо - феодален почин.

За да живееш там трябва да имаш яко дупе и да изповядваш северозападния светоглед. „Един път да умрем, та да се родим!“. Централната власт, без значение от коя партия, че те много се изредиха, ама все са си на БКП-то метастази, винаги предизборно заявява гръмко, че ще отпусне я половин, я един, я милиард и половина за Северозапада. И хората се надяват и тях да ги огрее. Защото северозападните мъже и жени може и да не дават вид на най-изтънчените хора на планетата, но това е само на прима виста. По-сърдечни, непреклонни и прями човеци едва ли обитават, което и да е местенце на „българското землище“, както се казваше някога.

Копелетата от централната власт, правителство след правителство, не отпускат пари за основните нужди на Северозапада, макар и той да си внася данъците в бюджета. Няма пътища, няма училища, няма здравни заведения… а, всъщност, има няколко кретащи, но най-качествената болница в региона, тази във Враца, нещо щели да я закриват, ако Буда (забележете!) не беше извадил някакви пари, за да се изяви отново като месия. Не от джоба си, от хазната, дето имала два милиарда излишък, видиш ли, но по сталински почин той се изкарва благодетеля. В държава, чиито институции са формирани по модела на Съветите, иди си говори, че образованието и здравеопазването са основен приоритет на всяко развито общество. Няма такова нещо. Номенклатурчикът дава, ако е на кеф иначе се лашкайте в майката и толкова!

Та така. Имаше едно време една песен на Modern Talking, която се казваше No face, no name, no number. Ако перифразираме по северозападному, рефренът би бил No roads, no job, no future.

И на фона на всичко това попиканите ни медии, които се сетили да протестират заради липсата на свободно слово, след като самите те лизаха дирниците на политиците и олигарсите десетилетия наред и си повикаха каквото им се обади, решили да пишат дружно, че младежите в Северозапада били най-мързеливи в България. На тази тема съм особено чувствителен, защото знам на какво са способни голяма част от северозападните ми приятели, само да имат дори и минимални условия, за да се реализират. Трудят се здраво, свикнали са на лишения, стискат зъби и често се доказват безпрекословно, стига да попаднат в правилната среда. Което най-често се случва в София или има за изходна точка терминалите на летището й.

Най-мързеливите ли? Няма как да не си мързелив, когато цялото населено място, в което живееш, е окупирано от двама трима деребеи и, ако се хванеш на работа, то ще е с връзки и за 300-400 лева. А, и ако си мъж след работния ден ще бачкаш безплатно по ремонта на къщата (например) на шефа си, а, ако си жена, да му духаш преди аванс и заплата. Не се майтапя, знам десетки подобни случаи.

Не е мързел, геноцид е. Отявлен геноцид спрямо Северозапада. Не само там, и други региони са съзнателно маргинализирани от жълтите павета, но в момента се концентрирам само върху родния си край, защото наглите журналета измислиха с него да си пълнят новинарските емисии, само и само да не пишат за ЦУМ-гейт, кумгейт, препоръките на Европейската комисия за корупцията и правосъдието ни и какво ли още не.

Отдавна придобивам усещането, че протестиращите срещу липсата на свобода на словото медии са в заговор с централната власт и целят всячески да отклоняват прицела на общественото недоволство, да разцепват, късат на парчета и разводняват справедливия гняв на хората срещу безхаберието, лакомията и некадърността на институциите, превърнали се чисто и просто маша на партийните хранилки.

Не, младежите в Северозапада не са най-мързеливи. Напротив, когато се родиш и израснеш в бедност, ставаш работлив. Да, понякога до затъпяване, но няма как да не се научиш на труд. Животът ти зависи от това.

И, ако имаш нужните условия и мотивация, работиш здраво. Няма на кого да разчиташ, а и си свикнал, че дори и най-малките възможности в живота са краткотрайни, колкото и да се стараеш. Никога не можеш да се отървеш от тягостното усещане, че нещо ще се случи, както казва в заглавието на една от книгите си Джоузеф Хелър, авторът на „Параграф 22“. Знаеш, че каквото и да е то, няма да е за добро. Така си свикнал, този начин на мислене е попил във всяка пора на кожата ти още от пелените.

Нещо ще се случи, тъпанари от редакциите и самодоволни копелета от жълтите павета. Колкото и да сме мързеливи в Северозапада и навсякъде настрани от столицата, магистралите за Южното Черноморие и Гърция, където хвърляте ресурсите, които не откраднете, нещо ще се случи. И тогава дупе да ви е яко…