Защо България отново се сближава с Русия?

Само за седмица Русия ще бъде посетена от лидерите на цели три страни от Евросъюза. В края на миналата седмица дойде Ангела Меркел, в средата на тази пристига Еманюел Макрон, а между тях се вклини президентът на България Румен Радев. И ако в привързаността на Меркел и Макрон към принципите на европейското единство никой не се съмнява, то България предизвиква известно безпокойство.

Какво означава тази първа от десет години насам среща на високо равнище? Че Русия отново минава в настъпление на Балканите? Или че търси слаби звена в Европа, за да ги привлече на своя страна посредством историческа близост и енергийни курабийки? Дали представата за България като троянски кон на Москва в ЕС не става отново актуална?

Преглед на пропуснатото

Действително, през последната година-две в българската политика се случиха доста събития, които поотделно нямаха голямо значение, но в тяхната съвкупност говореха за затопляне на отношенията с Русия. В българското общество, както и в основните политически партии, се натрупаха твърде много разочарования и недоволство от рязкото охлаждане на отношенията между двете страни след 2009 година, когато София, под давлението на Запада, се отказа последователно от почти всички съвместни проекти с Москва, като се почне от петролопровода Бургас-Александруполис и се свърши с „Южен поток“.

Отказът от тези проекти не донесе никакви осезаеми ползи на България, по-скоро обратното. Затова призивите за повече прагматизъм и национален егоизъм в отношенията с Русия взеха отново да набират скорост.

В началото на 2017 година в България бе избран нов президент: мястото на отявления евроатлантик Росен Плевнелиев зае благосклонният към Русия генерал Румен Радев. През пролетта на същата година се обнови и правителството: премиерът Бойко Борисов и партията му ГЕРБ останаха на власт, но техен коалиционен партньор, на мястото на проевропейските либерали, станаха консервативните националисти, сред които и такива, които признават Крим за руски.

България не подкрепи инициативата на Румъния за създаване на постоянна флотилия на НАТО в Черно море и не изгони нито един руски дипломат след случая с отравянето на Скрипал във Великобритания. Страната отложи закупуването на нови изтребители от съюзниците си в НАТО и в същото време възобнови преговорите в Москва за ремонт на МиГ-овете на стойност 40 млн. евро.

В тази атмосфера някои по-маргинални български политици започнаха да обръщат хастара с удивителна скорост. Ако преди няколко години за тях НАТО беше най-важният и незаменим партньор, сега изведнъж заговориха, че България трябва да излезе от неблагодарния алианс и да заложи на Русия.

Нещо повече - макар и не толкова гръмко, но принципно се промени отношението към Русия на българския премиер Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ, които са на власт вече 10 години, с кратки прекъсвания. Именно Бойко Борисов, с идването си на власт през 2009 година, прекрати един след друг съвместните проекти с Русия, обяснявайки, че те са заплаха за българската екология, суверенитета и цивилизационния избор. А ето, че сега, след президента Радев, към Москва се отправя и премиерът Борисов – да обсъжда възобновяването на същите тия проекти, които преди години сам прекрати.

Два реактора и един поток

Причината за този масиран завой на България към Русия е в също толкова масовото разочарование. Българското общество, както и българският политически елит останаха силно разочаровани от факта, че те изпълниха честно и чинно изискванията на евроатлантическата солидарност, обръщайки гръб на Русия, но в замяна не получиха никакви компенсации от Запада за отговорното си поведение. Даже напротив, София бе оставена да се оправя сама с разтрогнатите договори, международните арбитражи и изплащането на компенсации.

Когато през 2012 г. правителството на Борисов се отказа от съвместния проект с Русия за строителството на АЕЦ „Белене“, проектът вече беше в напреднал стадий и в София се надяваха, че американската „Уестингхаус“ ще им помогне за инсталирането на руските реактори в другата българска АЕЦ - „Козлодуй“. Но американците не проявиха особен интерес към проекта и двата реактора продължават да създават главоболия на българското правителството.

През 2016 година реакторите бяха готови, но за да ги получи, българската страна трябваше да плати 620 милиона евро. Лихвата за всеки просрочен ден беше 162 хиляди евро. Докато се намери сумата, минаха няколко месеца, после България се опита да продаде реакторите на Иран, но не се получи. В резултат двата реактора продължават да се съхраняват в България, която се чуди какво да ги прави. Не върви да ги държи просто така, купувачи няма, а да строи сама АЕЦ е прекалено скъпо.

В търсене на изход от създалата се ситуация българското ръководство взе да ражда неосъществими идеи, като например изграждането на общобалканска АЕЦ съвместно със съседите или намиране на стратегически инвеститор, който да не се нуждае нито от държавна помощ, нито от гаранции. Заговори се дори, че Китайската национална ядрена корпорация (CNNC) уж проявявала интерес към проекта в България.

Но ако се съди по бурната активност на българското правителство около проекта за нова АЕЦ в дните преди визитата на президента Радев в Москва, то руският вариант комай продължава да е актуален. Особено като се има предвид, че наскоро унгарският премиер Орбан успя да си издейства одобрението на ЕС за разширяването на АЕЦ „Пакш“ съвместно с Русия.

Възможно е по подобен начин да завърши и българската епопея с „Белене“, започнала още през 80-те години на миналия век. Във всеки случай ръководството на България едва ли ще забрави скоро, че съществена част от загубите си дължи на добрите съвети и двусмислените обещания на Запада.

Още по-неприятна за България е историята с „Южен поток“. Спирането на проекта след натиск от Брюксел бе едно от първите решения на Бойко Борисов, след връщането му на власт през 2014 г. България прояви европейска солидарност, разчитайки, че в замяна ЕС ще й помогне да си реши газовите проблеми.

В продължение на няколко години Борисов обсъждаше с европейските лидери проекта си за Балкански газов хъб – изграждането на голям газоразпределителен център на българското крайбрежие, в който да постъпва газ от различни доставчици. Идеята изглеждаше многообещаваща, но България и до момента не е получила помощ за реализацията й.

Напротив, усилията на някои европейски лидери се оказаха насочени в съвсем друга посока – към строителството на „Северен поток 2“. А България, от солидарност, просто хариза приходите си от транзитни такси на Германия и Турция. Затова няма нищо чудно, че сега не само проруският президент Радев, но и враждебният някога към Русия премиер Борисов са готови да обсъждат с Москва различни варианти за участие на България в руските газови проекти.

Национализъм без диктатура

Само че основният въпрос за Русия си остава доколко надеждно и дългосрочно ще се окаже сегашното затопляне в отношенията с България. На Москва със сигурност й е приятно като гледа как Бойко Борисов, който само преди няколко години обясняваше, че руските енергийни проекти не само не са необходими, но дори са вредни за България, сега се моли за връщането им, па макар и в орязан вид. Но Борисов не е Орбан, неговото поведение е много по-колебливо и е напълно възможно той да не прояви в споровете си с Брюксел упорството и ловкостта на Будапеща при отстояването на проекта за АЕЦ „Пакш“.

В България, както и в много други страни от Източна Европа, също се наблюдава завой към консерватизма и национализма, но въпреки това там все още няма изградена ясна и отчетлива полуавторитарна пирамида на властта, която в Кремъл толкова обичат. Българската политика си остава текуща и хаотична и хора с противоположни възгледи могат да се озоват не само в една управляваща коалиция, но дори в една партия.

Брюксел неведнъж е демонстрирал, че не се церемони с България и е в състояние да оказва силен натиск върху София, включително чрез замразяване на европейските субсидии. При тези условия българските политици, склонни към опортюнизъм и честа смяна на съюзниците, едва ли са способни да се съпротивляват особено.

Въпросът за това колко близки трябва да са отношенията на България с Русия от век и половина е ключов в българските спорове за външната политика. И сегашното ръководство едва ли ще успее да му даде ясен отговор. Евентуално ново сближаване ще събуди вечните страхове да не се превърне във васал на Москва, което пък ще стимулира появата на политици, обещаващи да спасят България от унизителната зависимост.