Симеон Сакскобургготски: Да заклеймим домашното насилие

Всеки ден четем новини, които налагат усещането, че насилието под различни форми е неотменна част от живота ни. В различни социални и културни среди, дори понякога в институциите. Често органите на властта си прехвърлят отговорността, винят недостатъчно строгите закони и предприемат нови мерки за по-голям контрол над една или друга обществена прослойка. Със сигурност, колкото повече се въздейства срещу насилието и колкото повече институциите се ангажират с неговото ограничаване, толкова ефектът от техните усилия ще е по-голям.

Това пише в своя блог бившият премиер Симеон Сакскобургготски.

Но не само строгите закони и мерки магически ще приключат с агресията в живота ни.

От голямо значение е и обществената търпимост към определен тип насилие. Все още битовото насилие се приема като проблем на семейството, често то е прикривано, отричано и заглушавано. Отдавна специалистите са доказали, че значителна част от децата, свидетели на домашно насилие, по-късно се превръщат в насилници и в жертви на насилие. Крайно време е да заговорим открито и на висок глас за тези проблеми, да ги наречем с истинското им име. Проявите на домашно насилие са престъпления и трябва да бъдат строго наказвани като такива и заклеймявани от обществото. Още повече, че има законова база, на която да се опрем – закона срещу домашното насилие, приет по време на правителството на НДСВ. Друг е въпросът дали той ефективно се прилага и дали действат необходимите механизми, гарантиращи реалната и пълна защита на жертвата.

Тук отново става дума за смяна на чипа и на модела на поведение, с който сме свикнали.

А смяната на чипа започва от осмислянето на темата като наистина важна и намирането на начин, по който институциите, НПО-тата и обществото да мотивират хората да бъдат чувствителни, солидарни и отхвърлящи насилието. В това отношение широките разяснителни кампании в медиите биха подпомогнали за промяна на отношението към агресията. Средствата за масова информация са ключов елемент в борбата срещу насилието, тъй като те могат да налагат нов стил на поведение, с изтъкване на конкретни примери за подражание, а и като те самите се предпазват да бъдат ползвани като инструмент за насилие, като в случаите на тендециозно оклеветяване на отделна личност.

Трябва да бъде изграден рефлекс в обществото за бърза и безусловна помощ на жертвата,

а не да обръщаме гръб с извинението, че това е семейна свада и по-добре да не се намесват трети лица. Напротив, наш човешки дълг е да се притечем на помощ на нуждаещия се. В този дух трябва да възпитаме и децата си – пълно отричане и нетолериране на агресията във всичките й форми. Било в къщи, на улицата или в училище. Там те също са понякога свидетели или дори потърпевши от подобни явления. Kогато това се случва в къщи съществува мълчаливо съгласие да се прикрива.

Дошъл е моментът в обществото да се разгледа и този тип насилие – училищното, без излишен драматизъм, но в дълбочина да анализираме причините за съществуването му и да се опитаме да минимизираме пагубното му въздействие върху подрастващите. Понякога то е насочено дори към самите учители. В основата му е смяната на ценностите. Издигането в култ на материалните придобивки са изместили отдавна традиционните морални стойности. Характерните за българите и пословични в миналото скромност и трудолюбие са заместени днес от пробивност, агресивност при постигане на целите и „мачкане на конкурента”.

Уважението към учителя, чиито материални възможности не са особено големи, се превръща в цинично отношение към неговата възпитателна дейност.

Всички сме чували, а и виждали някои от разпространяваните телефонни клипове в интернет, които ни отвращават с жестокостта си. Гледането на филми, пълни с насилие също объркват представата на децата за победа, надмощие и агресия.

За това вината е на обществото като цяло. Децата ни имитират поведенчески модели, търсят „герои”, на които да подражават, и ако вкъщи „героят” е насилник или липсва въобще образът на родителя, няма защо да ни учудват резултатите.

Трябва да положим усилия, за да покажем на децата си, че духовното развитие на личността е също толкова важно, ако и не и по-важно от материалното благополучие, да им покажем да бъдат толерантни към различния от тях, да им покажем, че е важен екипът и общността, да уважават чуждите мнения и идеи, свободно да изразяват своите мисли, да решават конфликтите с диалог, да се научат да не съдят другите.

Но първо те трябва да видят тези качества у родителите си, за да могат да ги направят част от поведението си.

Ако възпитаме подобни ценности у тях, сме ги предпазили до голяма степен от агресията, освен че сме формирали пълноценни граждани.

Личности с тези качества са основата на едно добре функциониращо демократично общество, в което естестествено агресията отстъпва място на диалога.