Де Ниро и празникът на семейството

Много съм викал, клеветил, злословил, мучал, ръмжал и съскал. Срещу семейството и неговите „традиционни ценности”. Сега вече се уморих и не знам. Не знам, не знам.

А Робърт де Ниро се развежда. На връх празника Успение Богородично. Не че е голямата изненада един прочут холивудски актьор да се разведе, но все пак е някак показателно, символично. И донякъде – тъжно.

Да, както казах – като млад никак не харесвах традиционния брак (този, който виждах в България, естествено): приличаше ми на уродливо и зло дете, родено от кръвосмешението между най-лицемерното, догматично християнство и еснафската социалистическа демагогия.

Всички хора, които познавах, се развеждаха, (а мнозина от тези, които не се развеждаха живееха, криейки се един от друг) след тях оставаха нещастни деца и объркани приятели, а аз стоях и се питах защо, след като бракът е уж най-хубавото нещо – толкова често завършва така грозно?

Аз съм християнин, вярващ човек. Затова никак не харесвам и църквата в сегашния и вид – наистина подобяваща опиум за народите; но слаб, некачествен опиум, руски, със счукана вар вътре, аспирин и прах изпод леглото. Като хероина, от който умират децата в Люлин.

Но когато прочетох: Роберт де Ниро се развежда; когато прочетох – светъл празник е днес, празник на християнското семейство...И нещо се размислих.

Сигурно ще ми мине.

Когато отричаш дълго една традиция, когато мислиш върху нея дълго - за да търсиш слабостите и... почваш да откриваш и добрите и страни! Тя ти става някак близка. Толкова си я отричал, че вече – заради склонността си да отричаш – започваш да отричаш и отричането си.

И ето – традиционният брак започна да ми изглежда нещо много по-добро от хаоса, който сега цари между хората. Уморих се да величая свободата. Тая свобода - на човека, който не може да се смири и да потърпи, да понесе и да овладее страстите и желанията си.

Един интересен факт, интересен за мен, защото не следя клюките: жената на Роби де Ниро била мулатка. Това силно го издигна в очите ми. САЩ, казах си веднага, като разбрах, все още, съвсем видимо, е страна на расовата сегрегация. И тя не е сегрегация на законите, а на залегналите дълбоко в душите предразсъдъци и нагласи.

Колко са смесените бракове (между черни, бели, жълти) при звездите на Холивуд? 10%? Едва ли! Много по-малко.

Това, че Роби се развежда ме натъжава, защото говори (на мен), че бракът в тоя вид, който познаваме, вече няма никакви устои. А със свършването на тоя познат за нас брак – свършва и цялата ни епоха.

Не компютрите и айфоните са критерий за промяна на времената, а промяната на основните структури. Семейството вече изглежда архаично, отпада, ние от носталгия (а и от демагогски подбуди, лицемерни, естествено) се опитваме да настояваме за „святостта” на семейството. Но и това настояване изглежда нелепо. Все едно се опитваме да привлечем децата към религията, като им раздадем безплатен тамян. А не безплатни приложения за айфоните.

А моята тъга идва от това, че наистина свободата, която идва след традиционния брак изглежда празна и хаотична. Някой ще рече, че там, където се получи празнина, човекът ще създаде много бързо нови правила и ред. Но въпросът е: аз жив ли ще съм да видя тия нови правила и нов ред? А жив ли ще съм, да имам време да ги разбера? А жив ли ще съм, за да успея да ги възприема и харесам?

Ще сме живи ли ние, сегашните хора, за да видим на мястото на разрушеното (не от Роби де Ниро, а от всички хора в целия свят)...нещо ново и смислено, устойчиво и радостно?

Иисус Христос не е бил женен, не е и препоръчвал горещо да се женим. По-скоро е препоръчвал ако можем да овладеем земния си стремеж за телесно осъществяване (чрез семейство и поколение) – да го овладяваме и да се отдадем на издигане на духа си. Оставете всичко и тръгнете след мене! – не са думи, които се връзват с нашите милички, бюргерски представи за християнското семейство с три коли и вила в Панчарево.

Баба ми казваше: "Ние сме хора комунисти, хора еснафи!". Не добавяше „християни”, защото дядо ми щеше да я смъмри много сурово на идеологическа основа.

И аз тъгувам – на празника на християнското семейство – за Роби де Ниро, за Грейс Хайтауър – неговата мургавичка жена – за двете им дечица, за приятелите им, които са ги обичали като семейство, но ще се измъчат, докато ги приемат поотделно...аз тъгувам за всички разпаднали се и разпадащи се семейства... за тия ценности от миналото – защото наистина вече се смирявам – лека-полека.

И ги приемам от сърце за ценности...именно защото съм възпитаван в едно време на християнство, смесено с еснафщина, смесени с комунизъм, смесени с бабини деветини, смесени със смешен, човешки, дребен морал, смесени с високопарни приказки и най-обикновени човешки добродетели...

Време, което мина, а напред не се вижда нищо, което да разбираме.

Може би винаги е било така.

Ще ми се да кажа: Роби, защо не вземете да се разберете, бе?! И да се съберете пак?! Празник е все пак!

Но може би е късно. Пък и Роби е далече.