Историк пред ФАКТИ: Съединението на България е против волята на Великите сили

Честит празник, българи! Днес се навършват 134 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е може би най-знаменитият ден в историята на българската нация, тъй като тогава тя за първи път успява успешно да се самоорганизира и да извърши велико дело, каквото е Съединението на България. Освен това, месецът септември е изключително наситен откъм исторически събития за България. По повод днешната знаменита в исторически план дата за България, но и за някои други исторически събития случили се в този месец през XX век, ние от ФАКТИ разговаряхме с историка от Софийския университет Светослав Живков.

Светослав Живков

- Г-н Живков, днес честваме Съединението на България. То е изключително значимо събитие в историята на нашата нация. Какво най-вече трябва да знаят сънародниците ни за него?

- Съединението е наистина голям ден в българската история, тъй като, и идейно, и практически е акт осъществен от родолюбиви българи. Едва впоследствие получаваме подкрепа от Англия, докато в навечерието на все още неосъщественото съединение, Великите сили ни съветват да си кротуваме. Постигнат е успех по решаването на националния въпрос след Освобождението, а именно освобождаването на земите останали под чужда власт. Националният ни въпрос, както знаем, се поражда поради решенията на Берлинския конгрес. Разбира се, българската държава успява да постигне териториално разширение и след Балканските войни. То обаче е крайно незадоволително на фона на амбициите и националния идеал. Събитията около Съединението са страшно много, стотици, хиляди, безчет страници писани по този въпрос. Българите от Източна Румелия и от Княжество България просто решават да се съединят, до голяма степен и против волята на Великите сили. В този смисъл Съединението и в международен план е да речем.. не чак уникално събитие, но знаем, че Великите сили най-често диктуват събитията в международните отношения. Съединението на България е едно изключения.

- А бихте ли разказали на нашите читатели повече за позицията на Великите сили относно тази тогавашна национална кауза на българския народ? Защо например Русия не приема добре този наш самостоятелен акт?

- Великите сили, разбира се, по въпроса за Съединението, а и не само, изхождат от своите си интереси. Очаквано е всяка една държава в международните отношения да преследва своите интереси. Така и би трябвало да бъде. Конкретно Русия, на пръв поглед е странно нейното поведение, тъй като все пак руските дипломати са автори на Санстефанския проект от 1878 година, който не се реализира, в този смисъл до 1885 година всички в България очакват Русия да подкрепи едно евентуално съединение. Това не се случва поради много причини. Обикновено се изказва тезата, че влошените отношения между руския император Александър III и българския княз Александър I Батенберг са причина за това руската дипломация да не подкрепи Съединението. Има го и този момент на влошените лични отношения, но по-сериозната, системна причина е, че всъщност българският проект на Русия в тези първи години след Руско-турската война - не се реализира. Руският проект за българската държава е България да бъде един руски сателит. Буквално. Не просто съюзник в едни бъдещи планове на Русия на Балканите, за влизане на проливите и т.н., а една държава, която да бъде изцяло руски сателит. Този руски проект, поради ред причини, не се реализира. Българите към 1882-1883, особено около провала на Режима на пълномощията, поне българският политически елит, голяма част от него, начело с княза, демонстрира, че не желае България да бъде такъв руски сателит. От 1883 година започват плановете на Русия да детронира княз Александър I Батенберг. Това ще се случи три години по-късно, една година след Съединението. В този контекст Русия няма как да подкрепи едно такова съединение. Едно уголемяване на държава, която се очертава най-малкото като такава, която не е руски сателит.

- Може ли да се посочи български държавник, който е с най-голяма заслуга за осъществяването на Съединението?

- Обикновено би трябвало да е държавният глава и министър-председателят. По това време, вече споменахме, държавен глава е княз Александър I Батенберг, а министър-председател е Петко Каравелов. Ситуацията тогава е малко странна. Министър-председателят до известна степен върви след събитията и това всъщност може би се оказва и правилната позиция. Самото съединение до голяма степен е инициатива на местните българи в Източна Румелия, те подемат акцията, те създават таен комитет, пропагандират съединистката идея през цялата 1885 година. Самото съединение е извършено в Пловдив, конкретно към 6 септември, малко звучи странно, но то е военен преврат. Милицията на Източна Румелия, не цялата, разбира се, а тези части, които са ръководени от Данаил Николаев в Пловдив, свалят главния управител на Източна Румелия и обявяват Съединението. Това става с помощта и на четата на Чардафон, както и на някои други чети като Чирпанската. Водещите фигури, инициаторите на акцията, са от Източна Румелия. Князът, той е в течение на нещата, като към края на август, началото на септември, вече се ориентира в събитията.

Неговата заслуга се състои в това, че той постъпва доста смело, като без да е получил съгласието на Великите сили, Батенберг пристига в Пловдив и признава акта на Съединението. Оглавява обединението на Северна и Южна България. Съединението само по себе си - не е само 6 септември. Знаем, че веднага след този акт, Великите сили се събират на конференция в Цариград и се обсъждат различни варианти. В началото на ноември Сърбия напада България и всъщност Съединението е защитено с военния успех на България срещу Сърбия в Сръбско-българската война, в която върховен главнокомандващ е князът, това от една страна, а от друга страна и със самото решение на Великите сили, изразено в Топханенския акт.

- А дали не толкова дейното участие на тогавашния министър-председател Петко Каравелов, не се дължи на някакво външно влияние спрямо него?

- Най-вероятно Петко Каравелов именно поради тази причина си пасува. Защото съединистките дейци, освен, че установяват контакт с княза през лятото на 1885 година, те установяват контакт и с Петко Каравелов. Той буквално им казва: стойте, не правете лудории, рано е, няма подкрепа. Може би от тази гледна точка, позицията на Каравелов е издържана. Тя не е особено блестяща и патриотична, в случая, но това е на пръв поглед. В края на краищата е успешна позицията, защото Съединението, начинът, по който е извършено, българите показват, че това не е толкова акция на държавата и нейните институции, колкото на местните българи извън България. Тоест тези, които се намират тогава на територията на Източна Румелия.

Факт е, че впоследствие, вече след като е обявено Съединението и след като князът го подкрепя, влиза и в Пловдив, Петко Каравелов е с него. Самото признаване, ние вече споменахме, до голяма степен е успешно и заради Сръбско-българската война. Има и обаче едни Българо-турски преговори, една активизация на българската дипломация в началото на 1886 година. Българският външен министър Илия Цанов, който е министър в кабинета на Каравелов, а и негов политически и личен приятел, сключва предварителното споразумение с Османската империя, на което се стъпва при оформянето на последвалия Топханенски акт. Това споразумение е от януари 1886 година, като да, Топханенският акт има малко по-различни клаузи, продиктувани от влиянието на Великите сили, но в края на краищата българската дипломация също е активна и ролята на Каравелов не може да се отрече.

- Вървейки хронологично в годините, отново през септември, но този път на дата 22-ри, а годината е 1908, тогава е провъзгласена независимостта на България. Може ли да се каже, че именно тогава и Съединението, случило се 23 години по-рано, е признато напълно от международната общност?

- Чисто формално - да. Всъщност, когато става дума за Съединението, ние веднага трябва да кажем, че фактически България се съединява с Източна Румелия още през 1885-86 година, но формално, от гледна точка на международните отношения, Източна Румелия продължава да съществува като самостоятелен ентитет до 1909 година, когато е призната независимостта на България. Това се дължи на самия Топханенски акт, който просто казва, че българският княз се назначава за главен управител на Източна Румелия. Има и една свикана комисия през 1886 година, Българо-турска, която нищо не решава. Ние фактически имаме съединение още през 1885-86, защото институциите на Източна Румелия са ликвидирани и областта от чисто конституционно правна гледна точка е буквално слята с България. В тази област започват да действат българските закони, българският суверенитет, но в международно правен план обаче, включително и на международните географски карти, Източна Румелия продължава да съществува като отделна област. С факта на българската независимост и неговото признаване впоследствие, вследствие на българско-турски протокол, известна роля и на Русия, както и на останалите Велики сили, фактически Турция и останалите признават и самото съединение. Независимостта е утвърдена април 1909 година.

- ''Скачаме'' доста напред, г-н Живков, с над 30 години. Оставаме обаче в същия месец. От хубавите събития в българската история, отиваме към може би най-трагичните за страната ни в по-новата ѝ история. На 5 септември 1944 година, по непонятни и до днес причини, СССР обявява война на България. На 8 септември съветската армия нахлува в България, за да дойде прословутият ден 9 септември, в който България се сдобива с правителството на Отечествения фронт. Защо това се случва на България, какъв е прочитът Ви?

- По този въпрос има безброй много гледища, за огромно съжаление голяма част от тях са политически детерминирани. От гледна на това, дали авторите на тези гледища симпатизират на Съветския съюз и съответно на комунистическата идеология или не симпатизират. Или пък са в другата крайност, симпатизирайки на крайнодесни, пронацистки и профашистки идеологии. Защо се случва 5 септември, а впоследствие и 9 септември? Има един мит, че 5 и 9 септември са се случили, защото България е била съюзник на Германия и всъщност Съветският съюз обявил война на България, съветската армия нахлула на 7 срещу 8 септември, е освободителка на България, както наскоро разбрахме и на цяла Източна Европа, от фашизъм, нацизъм и т.н. Аз лично смятам, че за да има освободителна мисия, след това освобождаване, условно казано, трябва да има някакъв статус на освободеност, на свобода. След 9 септември няма никаква свобода в България и от тази гледна точка да говорим за освобождение е крайно нелепо. В България е факт, че има прогерманско и пронацистко правителство. То може да не е от нацисти, но в края на краищата България е съюзник на Нацистка Германия. Това правителство обаче е управлявало не до 5 септември, а до края на май. Последното прогерманско правителство в България е това на Добри Божилов. Друг е въпросът, че в него има хора, които не са симпатизанти на Нацистка Германия и които са участвали в акцията по спасяването на българските евреи.

От 1 юни, когато се формира кабинетът на Багрянов, България постепенно започва да къса отношенията си с Германия. Това, разбира се, няма как да стане рязко, предвид международната конюктура и хода на бойните действия във Втората световна война. Страхът в България от германска окупация, също не бива да бъде забравян, но доколко той е адекватен към лятото на 1944 година, е друг въпрос. Такова обаче е било мисленето на българските политици тогава. Фактически от средата на август месец, България не само декларира неутралитет във Втората световна война, но и практически взима мерки за скъсване на своите отношения с Германия. Има и една мисия на Стойчо Мошанов за примирие с Великобритания и САЩ, първоначално в Анкара, а впоследствие в Кайро. Тя започва всъщност още по-рано, в края на юли е замислена.

По-същественото е, че на 2 септември в България идва нов кабинет, който не само не е прогермански ориентиран, но е и съставен от политици, които са демократи. Те, в предишните 10 години, след 1934 година, са били опозиция не само на прогерманския и условно казано пронацистки курс в България, но са били противници и на цялата авторитарна диктатура в България, която се установява след Деветнадесетомайския преврат от 1934 година. Това правителство е оглавено от земеделеца Константин Муравиев, а в него влизат негови колеги като Димитър Гичев и Вергил Димов, демократи от Демократическата партия, каквито са Никола Мушанов, Борис Павлов и Александър Гиргинов. Влиза и народнякът Атанас Буров, който между другото е един от най-големите русофили в България. В тази връзка, 9 септември сваля от власт русофил.

Това правителство предприема и конкретни мерки, не само за скъсване на отношенията с Германия, но и за демократизация, нормализация на ситуацията в България. Дава амнистия, фактически то отменя антиеврейското законодателство с подзаконов нормативен акт. Не случайно на 5 септември, още преди СССР да ни декларира обявяване на война, българското правителство заседава и взима решение да скъса отношенията с Германия и да ѝ обяви война няколко дни по-късно. На 5 септември е това решение, а не на 8. Конкретният повод за него са първите сблъсъци между българската и германската армия, случили се на 3 и 4 септември в Нишка баня, където е бил щабът на българските войски в Източна Сърбия.

В този смисъл СССР обявява война на България, която се управлява от правителство, което в никакъв случай не е нито прогерманско, нито авторитаристко. То е напълно съставено от демократи. Ние не можем да го наречем демократично правителство, защото то все пак не е излъчено след избори, но и няма как да се направят такива през лятото на 1944 година. Правителството е съставено изцяло от привърженици на демокрацията. Те не са съветски хора, а са хора на съюзниците на СССР по това време. Тоест пробритански и проамерикански ориентирани хора.

Основната цел на това обявяване на война, всъщност е СССР и съветската армия да имат повод да навлязат на българска територия и да спомогнат този прокомунистически преврат, който се случва на 9 септември, съответно и постепенното взимане на властта от страна на комунистите. Няма никакви военни предпоставки за обявената война от СССР на България, тъй като съветската армия е в Румъния и тя фактически се забавя, минавайки през България, което помага на германските части да се укрепят в Югославия, създава се фронтът, който всъщност забавя разгромa на Нацистка Германия.

Самият 9 септември, чисто технически, от една страна в София е военен преврат, в който главни фигури са не точно комунисти, а по-скоро техните политически съюзници от ''Звено''. Повечето от тях запасни офицери като Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Кирил Станчев и Владимир Стойчев. Именно те овладяват основните обекти в столицата. На първо място военното министерство, след това Пощата, Телефонната централа, Централна гара, БНБ също. Това обаче е в София. В провинцията на повечето места, особено важи за по-малки градчета и села, властта е взета от комунистическите групи. На някои места това започва още от 7 и 8 септември. Разбира се, където вече е влезнала съветската армия още на 8 септември, там по-бързо става завземането на властта.

Септември, както споменахте, наистина е изключително наситен със събития. Със Септемврийското въстание през 1923 година е направен първият опит за налагане на съветска диктатура и комунистически режим в България. Има и едно друго събитие, което не трябва да се пропуска, то е на 7 септември. Имам предвид Крайовската спогодба, с която през 1940 година България си връща Южна Добруджа, като това е всъщност ревизия на Ньойския договор. Връщаме си територии в Североизточна България, като Добрич и Балчик, които са български, но между двете световни войни, не са. Това събитие е ценно и важно за всички българи, особено пък за тези в Добруджа. Неслучайно се почита.

- Има свидетелства на български граждани от онзи период, че съветските войници са били доста груби и арогантни спрямо мирното българско население, а някои от тях не са били в особено трезво състояние. Има ли данни потвърждаващи това?

- Разбира се, че има. Тук, ако обективно погледнем на нещата, съветската армия от една страна влиза като неприятел, а от друга страна няма водени бойни действия. Като цяло съветската армия се държи доста по-малко агресивно тук, в сравнение с нейното поведение в страни, където срещу нея се водят военни действия. Това е нормално. Например в Унгария, в Полша, в Германия, там поведението на съветските войски е доста по-брутално. Не липсва обаче насилие от тяхна страна и по българските земи. Самите български комунисти в един момент се оплакват на Москва и казват: ''Укротете своите хора''.

Може да прозвучи малко грубо това нещо, но все пак по време на война, тези неща са, колкото и да звучи тежко, нормални. Това са хора, които воюват, срещу тях се стреля, те стрелят, убиват. При това положение цената на човешкия живот се понижава значително. А също така и на човешката чест. Така че аз не мога да твърдя, че това е била целенасочена съветска политика, когато говорим конкретно за насилие упражнявано от съветските войски, които са били в България. По-скоро е този психологически фактор на войната. Друг е въпросът, че самата съветска армия тук има най-различни куриози. Трагични куриози. Армията на СССР дава най-много жертви в България при един инцидент в Бургас, където няколко десетки съветски войници се натравят с метилов алкохол. Тук на българска територия няма бойни действия, заради които съветски войски да загинат. Има съветски войници починали, тъй като пристигат от Румъния в България ранени, тук са лекувани, но загиват.

- В този ред на мисли, нашата армия имала ли е сили да се противопостави на нахлуващите съветски войски, макар и временно?

- Чисто технически е могло българската армия да окаже някаква съпротива, но тя би забавила влизането на съветските части в България за няколко часа или най-много ден, два, три. Не сме имали нито материално обезпечение, нито ресурс за някаква помощ, германска или друга. Дори чисто психологически българите не са били готови да воюват срещу съветската армия. Трябва да се има предвид, че в лятото на 1944 година, въобще цялата 1944, общо взето доминиращото чувство в българско общество е такова на обреченост. Това е така предвид обрата във войната, предвид американските бомбардировки, които нанасят и чисто психологическа травма, особено на населението в София и Западна България като цяло. Не случайно една от целите на българската външна политика от лятото на 1944 година е да излезем от войната, преди армията на СССР да достигне българските граници. Това е политиката, и на Багрянов, и на Муравиев до голяма степен.

Когато Съветският съюз обявява война на България на 5 септември и след като българските министри са уведомени за това, те веднага взимат решение да се иска примирие. Изпращат човек в руската легация, като тук е другият интересен момент, че Съветският съюз обявява война на България, без преди това е да е скъсал дипломатическите си отношения с България. Най-малкото това е нещо необичайно в международните отношения. Освен да се иска примирие, се решава и ако влезнат съветските войски в България, да не им се оказва никаква съпротива. Тоест Съветският съюз може да ни е обявил война, но ние не се считаме за негов противник и няма да воюваме срещу армията му. Има индивидуални, много редки прояви на съпротива, дело на отделни офицери, очевидно хора на честта, очевидно не обичащи съветската армия, които гръмват с пистолет, самоубиват се впоследствие, или са убити.

- Последен въпрос. По повод 9 септември се разрази един дипломатически скандал между България и Русия в последните няколко дни. Руското посолство в София подготвя изложба на 9 септември, която в контекста си тълкува тази дата като ден, в който България е била освободена от нещо. Министерството на външните реагира остро по повод това събитие, но от руското посолство защитиха изложбата си. Какво е мнението Ви не толкова на историк, а на обикновен гражданин?

- Позициите на руската дипломация са ясни. Те не са от вчера. В наши дни Русия от една страна се опитва да играе като наследник на имперска Русия, но от друга страна тя не отхвърля съветското наследство. С това се появява една малко шизофренна ситуация, защото в края на краищата съветските другари ликвидират Руската империя. Те ликвидират физически Романовата фамилия, императорът и неговото семейство.

Факт е, че Русия, когато става дума за такива дати като 9 септември, като 9 май, ако искате, където и мащабът е доста по-голям, приема ги тези събития като свое дело. Тезата, която в България съществуваше по комунистическо време, че Съветският съюз, респективно Русия, е двоен наш освободител, веднъж от османска власт, втори път от фашистко робство, отдавна е отхвърлена в България. Дори от по-леви дейци не се възприема на 100%. Въпросната теза обаче продължава да се отстоява в Русия, а и да се налага от най-високо правителствено равнище. Преди година и малко имаше подобна декларация от страна на Мария Захарова, която в крайна сметка е говорител на руското правителство, за двойното освобождение и прочее.

Аз вече споменах, че за да има освобождение, веднага след него трябва да има някакъв статус на освободеност. Това, което прави съветската армия в Европа е, че заменя един наистина също безскрупулен режим, какъвто е нацисткият, и нацистката окупация в страни като Чехословакия и Полша, със своя не по-малко варварски и не по-малко тоталитарен режим. Трябва да се отбележи, че съветската армия е едно оръдие, тя не е някаква институция, която действа на своя глава, а просто по военен път прокарва и налага политическите интереси на държавата, която стои зад нея.