Съветско-българското бойно братство в годините на Великата отечествена война

Живеем във време на силна обществена конфронтация, в която борбата е не само за настоящето и бъдещето, но и за миналото, което някои се стремят да пренапишат и представят в напълно изкривена светлина в името на своите користни политически цели. Една от темите, които раздели българския народ по време на т.нар. Преход е Втората световна война. В изминалите 30 години многократно бяха направени опити да се оправдаят действията на режима преди 9 септември 1944 г., да се омаловажи ролята на героите от антифашистката съпротива, да се отрекат заслугите на българската армия, която взе дейно участие във войната с хитлеризма и допринесе за победата на Съюзниците.

Искам да подчертая колко важно е да пазим в сърцата си подвига на българските и на съветските воини, които рамо до рамо воюваха с чумата на XX век. Колко важно е да отдадем дължимото на тези, които се жертваха не само за своите отечества, но и за бъдещето на човечеството.

Участието на България във Втората световна война може да се раздели на три периода. Първият е периодът на неутралитет, който продължава до 1 март 1941 г., вторият е периодът, през който българското правителство, но не и българският народ, е съюзник на страните от Оста, той завършва на 9 септември 1944 г. Третият период е свързан с присъединяването на страната към Съюзниците и той продължава до края на войната – 9 май 1945 г.

Неутралитетът на България в началото на конфликта е следствие от резултатите от Първата световна война, фиксирани във Версайската система от мирни договори, сключени през 1919–1920 г. След двете национални катастрофи България е териториално разкъсана, икономически разорена и лишена от собствена армия. Ръководителите ѝ осъзнават, че страната не е в състояние по военен път да коригира Ньойския диктат и да осъществи идеала си за национално обединение. Затова се провежда политика за преразглеждане на наложените ѝ тежки условия по дипломатически път, независимо че държавата е в международната изолация, а това усложнява постигането на голямата цел.

Първата успешна стъпка в това направление е анулирането на репарационните задължения, което е постигнато в началото на 30-те години. Втората е т.н. Солунска спогодба от 31 юли 1938 г., подписана със страните от Балканския пакт. Тя премахва ограничителните военни клаузи за България, без да се наруши неутралитетът ѝ и без да се поемат допълнителни ангажименти в замяна на възвърнатото ѝ право на собствена армия. Третата стъпка е т.н. Крайовска спогодба, подписана на 7 септември 1940 г., по силата на която Южна Добруджа е върната на България. Решаваща роля за това споразумение с Румъния изиграва категоричната и недвусмислена подкрепа на Съветския съюз.

На 27 септември 1940 г. в Берлин е подписан Тристранният пакт между Германия, Япония и Италия. След това тези страни настояват и България да се присъедини към него. На 16 октомври 1940 г. германският външен министър Фон Рибентроп иска от страната в двудневен срок да определи политиката си спрямо Пакта, а на същия ден Мусолини заявява на българския посланик, че Италия очаква от България да се включи в бъдещата война срещу Гърция. България отклонява и двете искания. От друга страна, английският крал предупреждава, че ако България се присъедини към Пакта, тя ще се превърне в театър на бойни действия. Подобни заплахи се чуват и от САЩ. Съветският Съюз също се противопоставя на влизането на България в коалицията, оглавявана от Германия, Италия и Япония. В София е изпратен главният секретар на Съветското външно министерство Аркадий Соболев. Той предлага сключване на договор за приятелство и взаимна помощ, с който се признават териториалните претенции на страната и е обещано съдействието на СССР за тяхното постигане. В подкрепа на съветското предложение Българската работническа партия организира т.н. Соболева акция. Провеждат се събрания и сбирки по фабрики, учреждения, читалища и казарми. Изпратени са множество резолюции, писма и телеграми до Министерския съвет и Народното събрание. По този повод Никола Вапцаров пише едно от най-известните си стихотворения „Селска хроника“. Постигнатият резултат е внушителен – събрани са милион и половина подписа в подкрепа на съветското предложение, като са изпратени и над 340 000 писма и телеграми до Народното събрание на България в подкрепа на съюза със СССР. Независимо от народното недоволство министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. във Виена. Днес ние справедливо осъждаме този ход, но трябва да помним, че преди България, към Хитлеристката коалиция се присъединяват редица държави от Източна Европа – на 20 ноември 1940 г. това направи Унгария, на 23 ноември – Румъния, на 24 ноември – Словакия, а на 25 март 1941 г. и Югославия.

С този акт започва вторият период от участието на България във Втората световна война, в който тя е съюзник на държавите от Оста, а българската икономика е превърната в суровинен придатък на германската. В страната е приет дискриминационният Закон за защита на нацията. Въпреки силният германски натиск и желанието на премиера Богдан Филов да изпрати поне един батальон на Източния фронт, българската общественост оказва силна съпротива и не позволява това да се случи. Нито един български войник не воюва срещу Русия. България не участва и в агресиите срещу Гърция и Югославия. Но на 14 декември 1941 г. тя обявява война на САЩ и Великобритания. Страната ни успя да спаси българските евреи, ала не и да опази македонските. Политиката на правителството помогна на България да получи Македония и Беломорието за временно административно управление, но при условие, че окончателният им статут ще се реши след края на войната.

Всичко това предопределя и спецификата на антифашистката съпротива. Ако в окупираните държави от Европа партизанското движение е насочено срещу външен враг, а в България то е срещу собственото правителство, това ограничава размаха и целите му в началния период от неговото разгръщане.

Дори и в тази обстановка България не скъсва дипломатическите си отношения със Съветския съюз, но агресията на Третия райх, започнала на 22 юни 1941 година, ускорява въоръжената съпротива срещу режима в София. Тя започва още през есента на 1941 г., а през юли 1942 г. БКП създава Отечествения фронт (ОФ) заедно с кръга „Звено“ и БЗНС „Пладне”. По-късно към ОФ се присъединява и БРСДП (широки социалисти). През пролетта на 1943 г. е сформирана Народноосвободителна въстаническа армия, която към 1944 г. наброява 9 бригади, 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети и стотици бойни групи. В началото на септември 1944 г. е създадена и една дивизия. Страната е разделена на 13 въстанически оперативни зони, а общият брой на партизаните варира между 5 000 и 18 000 души. Броят на ятаците доближава 200 000.

Приведените данни показват не само ненавистта на българския народ към профашисткия режим, но и колко дълбоки са връзките му с Русия, колко силно е обвързан той със своите руски братя по кръв и съдба.

Прогерманското правителство в София създава жандармерия с неограничени правомощия и използва армията в борбата с антифашистите. Но всичките му опити да ликвидира партизанското движение през 1943–1944 г. са неуспешни, а главната причина за това е подкрепата на българския народ за съпротивителното движение. В хода на гражданската война той дава хиляди жертви.

Правителството на Константин Муравиев обявява война на хитлеристка Германия на 8 септември 1944, а след народната революция на 9 септември България започва активни военни действия срещу Третия райх. Първоначално участието на страната във войната е ограничено в нейните граници и в областите, които тя бе получила от Германия за административно управление. Хитлеристите спешно се изтеглят от тези райони. България все още е в международна изолация, която новата власт бърза да преодолее. Българска делегация в състав: Димитър Ганев, проф. Димитър Михалчев, Кирил Станчев и Райчо Славков, се среща с командването на Трети украински фронт през септември 1944 г. и прави предложение за прекратяване на юридическото състояние на войната със СССР. Поставен е и въпросът за активното включване на България в бойните действия на страната на антихитлеристката коалиция, оглавявана от СССР, Великобритания и САЩ. В тази посока са усилията и на лидера на комунистите Георги Димитров. „…Ние трябва твърдо да знаем, че бъдещето на нашата страна ще зависи преди всичко от реалния принос, който сега като народ и държава ще прибавим към общите военни усилия за час по-скорошно разгромяване на фашистка Германия”, заявява той в Москва.

От 16 септември 1944 г. българските въоръжени сили са поставени в подчинение на Трети украински фронт, командван от маршала на Съветския съюз Фьодор Толбухин. Съглашението за примирие между правителствата на Великобритания, САЩ и СССР, от една страна, и правителството на България, от друга, е подписано на 28 октомври 1944 година.

След 9 септември се провежда целенасочена политическа работа сред населението, а това създава благоприятна обстановка за набиране на доброволци и за кратък период е мобилизирана почти 300 хилядна армия. В Народната гвардия доброволно се включват над 40 хиляди желаещи да воюват, но без мобилизационни назначения. Скоро след това българските воини се включват активно в борбата срещу нацизма – в освобождението на Югославия участват три български армии с обща численост 271 977 човека. Там те провеждат четири успешни настъпателни операции – Нишката; Косовската, Страцино-Кумановската и Брегалишко-Струмската. През този период загиват 5 692 войници и офицери, а 12 501 са ранени.

След изпълнението на поставените задачи, в края на ноември 1944 г., българското правителство изразява готовност да участва в по-нататъшните военни действия до пълния разгром на хитлеристка Германия. След проведените преговори е решено за целта да се формира Първа българска армия, която ще бъде в състав от 130 000 души. Тя има шест дивизии. За командващ е назначен генерал Владимир Стойчев, за помощник командир – полковник Щерю Атанасов, за началник щаб – полковник Петър Ханджиев. Армията преминава в подчинение на командващия Трети украински фронт маршал Толбухин и се разполага западно от Белград, като получава необходимата помощ – по решение на военния съвет, тя е третирана като съставна част на Съветската армия.

Първата голяма операция, организирана от армията под ръководството на Трети украински фронт и с взаимодействие на части на Югославската народна армия, е Сремската операция – преминаване на река Дунав в края на 1944 г. и началото на 1945 г. Въпреки сложните метеорологични условия, задачата е изпълнена успешно.

Апогеят на участието на България в заключителния етап от войната е Дравската отбранителна операция през март 1945 г. По това време Хитлер все още таи надежди за обрат. Той замисля операция „Пролетно пробуждане”, която включва внезапен удар по съветската групировка между езерата Веленцейто и Балатон. Целта на хитлеристите е да разгромят целия южен фланг на Червената армия и съюзниците им и така да възстановят контрола си над петролните находища в Плоещ. Немските войски са подсилени от елитната Шеста СС танкова армия, командвана от генерал-полковник Йозеф Дитрих. На българския участък на фронта хитлеристите действат под ръководството на генерал-полковник Александър фон Льор. Бойните действия при Драва започват в нощта на 5 срещу 6 март. Немските сили настъпват в три направления, но срещат ожесточената съпротива на българите, които на 8 март спират настъплението на врага. Хитлеристите подновяват атаките си на 10 март, но със съвместните усилия на Първа българска армия и 57-а Съветска армия, немското настъпление е спряно окончателно на 19 март. Плановете на Генералния щаб на Вермахта са провалени, нацистите отстъпват. Със своите героични действия в боевете се прославят 31-и пехотен полк, 44-и пехотен полк, 11-и пехотен полк, 24-и пехотен полк и други. Победата създава предпоставки за настъпление на Трети украински фронт и Първа българска армия към Австрия. То се развива успешно в края на март и началото на април.

Приносът на българските герои е оценен в Съветският съюз. „… Днес 30 март, в 23.00 часа, столицата на нашата родина Москва ще приветства с 20 залпа на 224 оръдия доблестните бойци от Трети украински фронт, в това число и българската армия на генерал-лейтенант Стойчев, разбили отбраната на немците и овладели назованите градове!”, гласи заповедта на Върховния главнокомандващ маршал на Съветския съюз Й. В. Сталин, прочетена по радио „Москва”. На 2 април Сталин отново издава заповед за салют в чест на българските бойци, които посрещат края на войната в Австрия.

България успява да смени няколко позиции, но не толкова заради дипломатическите си сметки, а благодарение на активността на българското общество, което се противопоставя мирно и с оръжие в ръка на пагубния съюз с Третия райх. Накрая от септември 1944г. до май 1945г., страната ни подпомага силите на антихитлеристката коалиция, като внася своя принос за победата.

България носи своята вина за подкрепата си за Германия преди 9 септември 1944 г. Страната ни можеше да бъде наказана с отнемане на територии и население, както и чрез огромни репарации. С включването си в заключителния етап на войната, България излезе от международната изолация, в която се намираше, защити своята териториална цялост и предотврати надвисналата национална катастрофа. Тя не само съхрани довоенните си граници, но и запази Южна Добруджа. Това позволи на България да нормализира отношенията си с балканските държави и другите страни от Европа и света. До голяма степен бе изчистен позора от участието в окупацията на Югославия и Гърция.

Историята категорично оправда тези действия. Българската армия изигра важна роля за освобождението на Югославия, Унгария и Австрия, така тя даде и своя принос за победата над Третия райх.

За тези постижения бе платена жестока цена – българските сили губят над 32 000 души в хода на военните операции, но причиняват тежки щети на врага. Унищожени са 60 000 вражески войници и офицери. Повече от 200 000 германци са извадени от строя от действията на Първа армия, а това спомага за капитулацията на Третия райх.

Както Съветският съюз, така и Съединените щати и Великобритания уважават военните усилия и героизма на българите. Огромно признание за подвига на българския войн е и участието на командващия Първа българска армия – генерал-лейтенант Владимир Стойчев – в Парада на победата в Москва на 24 юни 1945 година.

Ние никога няма да забравим героите, дали живота си във войната срещу хитлеризма. Те заслужават вечна признателност от българския народ!

Коментарът на Николай Малинов е публикуван в 24may.bg