Ален Финкелкрот: Срамът, че си бял, е най-отчайващата патология на нашата епоха

Интервю на Йожени Бастие за “Фигаро”

“Срамът, че си бял, измести буржоазната нечиста съвест, но тази привилегия прилепва върху кожата. Така че срамът не може да се изкупи. За него няма изкупление. Този авторасизъм е най-отчайващата и гротескна патология на нашата епоха”, казва Ален Финкелкрот в интервю за “Фигаро”. Френският философ вижда в случващото се след смъртта на Джордж Флойд разгръщането на нов антирасизъм, който не се стреми да издигне равното достойнство на всички хора, а да деконструира западната хегемония в самите западни страни.

- Убийството на Джордж Флойд предизвика безредици навсякъде в Съединените щати. В отговор Доналд Тръмп обяви желанието си да възстанови “закона и реда”. Какво мислите за тази Америка, обхваната от огън и кръв?

- Това, което ни отличава от някогашните хора, е, че ние се превърнахме в зрители. Виждаме събитията, за които нашите предшественици са научавали от устни или писмени разкази. Това “ние” вече не страда от никакви изключения: независимо къде живеем, по милостта на екрана ние сме на първия ред. Образът на Джордж Флойд, методично задушен от полицай в Минеаполис, обиколи света и е непоносим. I can’t breathe, “Не мога да дишам”, задъхваше се умолително чернокожият мъж, докато белият му палач, невъзмутим и дори арогантен, натискаше с коляно врата му, докато не настъпи смъртта. Разбирам американците, които спонтанно излязоха на улицата, за да изразят отвращението, срама и гнева си. Но си задавам следния въпрос: може ли цялата истина за Америка да бъде сведена до този образ?

Емоцията трябва да ни насочва към размисъл, но не може да се лиши от познание. Защото има цифри: въз основа на данните на “Вашингтон Пост”, два пъти повече бели (2416), отколкото чернокожи (1263), са били убити от полицията от 1 януари 2015 г. досега. Разбира се, както много точно подчертава в. “Либерасион”, съотношението се преобръща напълно,  пропорционално на населението: чернокожите представляват 13 процента от американското население, а белите - 76 процента. Но в тази страна, където полицаите толкова лесно натискат спусъка, още повече, че оръжията са навсякъде, не би могло да се говори за “системен расизъм” или структурен расизъм на силите на реда. Има и история: войната между Севера и Юга, движението за граждански права, което премахна сегрегацията, Affirmative Action (позитивна дискриминация - б. пр.) в университетите, за да затвърди формалното равенство на правата, възхвала на малцинствата от политическата коректност, двата мандата на Барак Обама в Белия дом.

Освен това има и други образи: кметът афроамериканец на Хюстън, който обявява погребението на Джордж Флойд в своя град, или пък афроамериканката кмет на Атланта, пламенно апострофираща размирниците, които дискредитират протеста чрез разграбване на магазините за дрехи или компютри. Днес чернокожи избраници ръководят бившите бастиони на сегрегационизма. Супремасистите добре видяха тази голяма промяна: ако днес излизат и крещят You will not replace us! (Няма да ни замените), то е, защото се страхуват Америка да не им се изплъзне и рано или късно да не се превърнат в малцинство. Тези изплашени хора образуват сърцевината на електората на Доналд Тръмп. А той вместо да говори на цялата нация, се обръща предимно към тях. Той предава президентската си мисия, като налива масло в огъня.

Черният въпрос остава голямата трагедия на американската история, но той не се свежда до убийството на Джордж Флойд.

- Кризата в САЩ причини във Франция нов прилив на изобличение на расисткото полицейско насилие спрямо малцинствата, опирайки се на случая с Адама Траоре. Трябва ли да се притесняваме от внос на американска проблематика във Франция?

- Обзети от истинска миметическа треска, демонстрантите в Париж и повечето френски градове издигат същите плакати, като в Америка: “Не мога да дишам”, “Няма справедливост, няма мир”, “Животът на черните има значение”. Със сигурност има расисти в полицията и те трябва да бъдат строго наказани, защото, чувствайки се силни с властта, която им дава униформата, не се въздържат да тормозят и да нанасят вреда. По този въпрос вътрешният министър е прав: не можем да толерираме нетърпимото. Но трябва наистина да сме злонамерени, за да заключим, че полицията в нашата страна упражнява расистки терор спрямо хора от африканската или магребска имиграция. Всъщност реалността е съвсем друга. В т.нар. народни квартали именно полицаите са тези, които се страхуват: те са примамвани, подобно на пожарникарите в засада, жертва на минометен обстрел, нападани с железни прътове, замеряни с камъни от покривите или с капаци на шахти от мостчетата за пешеходци. 

Когато през 2007 г. във Вилие-льо-Бел “млади хора” стреляха по тях с истински куршуми, те не отговориха. Резултатът: десетки ранени полицаи и нито един сред демонстрантите. Обсебена от безредиците през 2005 г., които запалиха страната, полицейската йерархия поиска от хората си на терен да правят всичко възможно, за да избягват злополуки или груби грешки: да направят всичко възможно, т.е. да не правят нищо срещу градското родео или дивите футболни мачове в последните седмици на карантината. Това, което е характерно за нашето време, не е вездесъщността или всемогъществото на полицейската държава, а слабостта и отказът на държавата от това, което неслучайно наричаме изгубените територии на Републиката.

И най-сетне, ако имаше институционален расизъм, щяха ли демонстрантите да крещят под носа на силите на реда “полицаи убийци!”? Ако държавата беше авторитарна или ако просто караше да се спазват нейните закони, щяха ли нелегално пребиваващи да провеждат шествие в Париж, без да се страхуват, че ще бъдат задържани, нито върнати в родните си страни с помощта на въоръжените сили? Ако не се радваха на пълна безнаказаност, щяха ли рапърите да нареждат, че “всички младежи в града” весело “ще спукат…” на Брижит, жена на ченге?

Способността на хората да си разказват истории и да се мислят за други е безгранична. След жестокото убийство, извършено в Минеаполис, Минесота, интервюираха член на групата La Rumeur, който припомни, че през 2002 г. “стотици наши братя бяха очистени от полицейските сили, без нито един убиец да бъде обезпокоен”, а току-що приехме за чиста монета наглото изявление на певицата Камелия Жордана: “Има хиляди хора, които не се чувстват в безопасност в присъствието на полицай и аз съм част от тях. Не говоря за демонстранти, а за мъже и жени, които всяка сутрин отиват на работа в предградията, които са пребивани без никаква друга причина, освен цвета на кожата си”. 

Със сигурност през 2019 г. е имало полицейско насилие, в отговор на крайното насилие на някои протестиращи. Но към кого бе насочено то? Кого осакати или на кого извади окото? На “жълти жилетки”, т.е. на французи от френски произход, любезно наречени “кореняци” от говорителя на “Туземците на републиката”. 

- Писахте, че антирасизмът ще бъде “комунизмът на ХХI век”. Това обяснява ли защо голяма част от интелигенцията се втурва към този нов опиум?

- Подобно на това, което се случва в Йейл, Колумбийския университет или Бъркли, западната цивилизация вече е на подсъдимата скамейка в повечето университети на стария континент. Мъртвите бели европейски мъже (Dead White European Males) са сочени с пръст. От тях и от тяхната култура идва цялото зло, разпространило се по земята: робството, колониализмът, сексизмът и ЛГБТфобията. Да се изучава тази култура, вече означава да се осъжда, деконструира, да се срива престижа ѝ, за да се позволи на малцинствата да открият своята гордост и културното разнообразие да процъфтява безпрепятствено. Оттук и отзвукът, който получи смъртта на Джордж Флойд в Париж, както и в Стокхолм или Монреал.

Новите поколения повярваха, че са разпознали в жестокото хладнокръвие на убиеца лицето на Запада, което са се научили публично да поругават. Матю Бок-Коте припомня в последната си книга, че след като студенти от “Кингс Колидж” в Лондон изобличиха “колекцията от над 50-годишни бели мъже с брада”, която образуваше прочутата статуя на входа на учебното заведение, тя бе заменена със “статуя, съобразена с идеологията на различността”. А от статия на Дейвид Хазиза научавам, че най-напредничавите студенти в Колумбийския университет обявили наскоро, че трябва да се сложи край на образователна програма, чиято белота, по думите им, обяснявала упоритостта на расистките убийства. 

Борба срещу западната хегемония вътре в самия Запад: това е целта на новия антирасизъм, извън бунта срещу полицейското насилие. 

- Като че ли ХХ век и неговото кърваво шествие бяха прогонили въпроса за расата в полза на космополитната утопия. Как да си обясним голямото му завръщане в публичния дебат? Полудя ли антирасизмът? 

- Уви, антирасизмът вече не е защита на равното достойнство на хората, а идеология, визия за света. В тази визия нямат място незападната търговия с негри, нито арабо-мюсюлманският антисемитизъм, нито този на част от чернокожата американска общност, нито демонстрациите на китайци и виетнамци в Париж срещу обиди и нападения, в които белите не са участвали. В расист се превръща този, който вижда това, което вижда, вместо да си затвори очите за скандала на немислимото. За да не бъде опозорен публично, между реалността и идеологическата система човек трябва да избере системата.

Така че антирасизмът изцяло се преобрази и гостоприемството промени смисъла си: в часа на голямата миграция вече не става дума да посрещаме новодошлите, като ги интегрираме в европейската цивилизация, а да изложим недостатъците на тази цивилизация, за да дадем справедливост на онези, към които тя дълго време се е отнасяла с презрение и е експлоатирала безскрупулно.

- Виждаме все повече “бели” да се извинят за своите “привилегии”. Какво мислите за това явление? 

- Нечистата буржоазна съвест накара много интелектуалци да се наредят в лагера на работническата класа. Така те изплащаха привилегиите си и намираха изкупление в битката за равенство. В днешната радикална левица срамът, че си бял, измести буржоазната нечиста съвест, но тази привилегия прилепва върху кожата. Така че срамът не може да се изкупи. За него няма изкупление. Този авторасизъм е най-отчайващата и гротескна патология на нашата епоха. 

Заглавието е на “Гласове”

Превод от френски: Галя Дачкова