Борисов е наказание за нашите грехове

Интервю на Красина Кръстева с Валентин Вацев:

- Как преценявате националното съвещание на ГЕРБ, г-н Вацев?

- Като човек, наблюдавал много партийни конференции и конгреси, мога да кажа, че това не беше такова събитие. Това беше среща с актива. Естественият въпрос е какво я наложи. Има една сериозна причина, един нов момент. За пръв път от много месеци Бойко Борисов обогати сюжетната палитра на изказването си. Досега имаше два сюжета, които се редуваха, но не подлежаха на развитие. Единият – колко са лоши тези гадове, които ни пречат. Вторият – колко сме хубави ние от ГЕРБ затова, че ощастливихме България и колко е печално, че „тулупите“ не могат да оценят нашето непреходно значение.

В новия сюжет за пръв път се говори за оставката като възможност, в него вече става дума за един свят, в който Бойко Борисов си е подал оставката. Във всички досегашни експозета той говореше за оставката като за нещо немислимо и невъзможно.

- Но защо тогава Борисов не разгърна логичния следващ епизод – на предсрочните избори? Защо не надъха актива, не призова: „Победа!“?

- Защото искаше да им обясни, че някои неща могат да бъдат неизбежни - оставката, но ние все пак сме победители.

Имам чувството, че на някакво друго равнище, зад гърба на актива, Бойко Борисов вече води друг дебат – води разговор за условията на оставката. Затова говори за различни варианти, при които може да има оставка. Вчера за оставката се говореше като за нещо крайно нежелано, но възможно. Във всички досегашни случаи, когато Борисов общуваше с „мисирките“ и „тулупите“ оставката беше просто пример за нещо, което не може да се състои, няма как да се случи.

- Искате да кажете, че в сряда публиката не видя форум на политическа партия, където се събират съмишленици, изказват се и нещо дискутират, а древногръцка драма, където на сцената се разгръща действието, а отстрани хорът коментира?

- Активистите на ГЕРБ бяха публиката, която трябваше да преживее катарзис. Да преминат от ситуацията „Оставка ли? Никога!“ до ситуацията „Оставка ли? Може би, колкото и неприятно и трудно да е това“. Вчера Борисов говореше за оставката веднъж, втори, трети път, като всеки път съпровожда това говорене с условие – ние ще видим, ние ще се разберем, ние няма да си предадем позициите, ние сме тези, които бяхме и преди това.
Да, права сте да говорите за естетиката на древногръцката драматургия. Там имаше хор, но хорът се припознаваше в изложението на Борисов, хорът винаги е съдбата. Изказването на Борисов беше в мир със съдбата – ние сме най-добри, „гадовете“ са най-лошите, но ние, ако трябва (предполага се, че ще потрябва), сме способни да подадем оставка, без да се продъни светът и без слънцето да залезе завинаги.

- Разбраха ли го поканените? Какво изразяваха лицата им?

- В естетиката на модерното шоу има една фигура - на подгряващите. На тях не се обяснява какъв е главният сюжет. От тях се очаква да развият ентусиазма и да надъхат публиката. Говорителите бяха подбрани добре, говореха повече или по-малко убедително. Но на техния фон – на безбрежен оптимизъм, на усещането, че на нас никога нищо не може да се случи, защото сме победители по рождение, изказването на Борисов внесе дисонанс.

- Кои са тези, с които той води преговори зад гърба на публиката, пред която се яви?

- Първата група е неговото непосредствено обкръжение, да кажем – Томислав Дончев, който и този път изглежда удивително добре информиран. Втората група, това са неговите коалиционни партньори, за които се предполага, че вече са информирани. Третата група, без непременно да тегля към геополитиката, са фактори, на които Борисов или не може да откаже или такъв отказ е пряко сили.

Ако, например, Борисов издържи до края на годината и успее да положи и последното парче тръба по „Балкански поток“, той ще има подкрепата на „Газпром“.

Ако се откаже днес от строителството на тази тръба, той би могъл да получи разбиращото отношение на американското посолство.

Подозирам, че Борисов води преговори на геополитическите и геостратегическите дадености.

Но докато води зад сцената тези високи преговори, на сцената говори с партия ГЕРБ и с обществото. И вчера например изля гнева си върху „дерибеите“. Защо не се справи с тях, нали щеше да им светва със синя лампичка, ако не им светнеше червената лампичка?

Борисов вярва, че познава партията си, защото той е неин създател. Но той отказва да види една проста истина – че партията ГЕРБ вече не е партия, а е нещо, което е изначално, издълбоко и много силно сраснато с държавните структури. Днес партия ГЕРБ не съществува. И когато едно такова образование се отделя от държавата ( а аз съм наблюдавал как това се прави в едни други години), това означава измъкване от държавната прегръдка с множество вътрешни счупвания, кръвоизливи и наранявания. При условие, че Борисов ще трябва волно или неволно да подаде оставка под някаква форма, той ще трябва да помисли за бъдещето на тези хора. А Борисов отказва да разбере, че ГЕРБ отдавна не е партия. ГЕРБ е държавните служители плюс роднините им, плюс балдъзите, плюс челядта, плюс юристконсултите, плюс охраната, плюс шофьорите – това са хранените хора. При това положение да говори за дерибеи, означава много силно да се разделя с действителността. Няма партия, има държавна структура, която може да е в състояние да побеждава и по-нататък с ресурсите на т.нар. държавен административен ресурс.

- И доколко този ресурс ще остане верен на ГЕРБ, когато партията не е на власт?

- Борисов умее да се хипнотизира и част от неговата генерална автохипноза я видяхме вчера. Той говори от позицията на човек, който е засаден в някакъв по-добър свят, в някаква паралелна реалност. И той вярва в силите на това, което продължава да припознава като партия. Но печалната действителност е, че когато едно нещо не е партия и когато му предстои да се раздели с държавните си функции, това нещо просто предава. Проблемът не е в „дерибеите“ и не е в „гадовете“. Проблемът е в лоялността на довчерашната хранена държавна машина. Държавният чиновник е безкрайно лоялен към държавата, която е лоялна към него. Когато държавата го напуска или когато той напуска държавата, той спасява себе си, семейството си и челядта си. Така че Борисов много силно надценява възможностите на административния ресурс. Хора, които спешно подаваха документи за членство в ГЕРБ най-често го правеха с уговорка за заемане на държавна позиция или пост. В такива случаи документите за членство в ГЕРБ бяха просто съпътстващи формалности. Когато се разваля договорът между човека и държавната позиция, възможностите да се членува в тази партия вече са невъзможни и неуместни.

- Какво ще бъде бъдещето на ГЕРБ?

- Ако загуби властта, ГЕРБ ще трябва да положи свръхчовешки усилия да запази своята партийна форма. Теоретически това е възможно, но само с чудотворни способности на своето ръководство, каквито аз в момента не виждам. По-нататък ГЕРБ ще може да участва във властта, но не от досегашните си позиции. Във всички случаи ГЕРБ е осъдена да преживее изключително тежък вътрешен сблъсък. И тук вече има различни варианти. Единият е оставка в края на септември.

- Вариант, за който говори вицепремиерът Томислав Дончев.

- Това би значило употреба на ресурсите на парламента за окончателно фиксиране на интересите на ГЕРБ във властта. В такива случаи се мисли за въвеждане на елемента на необратимост на ситуация. По аналогия си спомням, че когато в СДС най-умните хора бяха разбрали, че ще загубят тази власт, която имаха, те приеха закони за невъзможност да се пипат държавните чиновници. Това са т.нар. елементи на неизвлекаемост.

- Да, в края на управлението на Иван Костов и СДС бе приет законът за държавния служител. Смисълът му бе да се гарантира несменяемост на администрацията при смените на различни правителства.

- Това имам предвид. Парламентът, който трябва да поработи още малко според г-н Дончев, трябва да успее да фиксира всички форми на всички интереси на ГЕРБ, такъв, какъвто днес е ГЕРБ – обединение от хора, които живеят от европейски траншове. Това е машина за разпределяне на европейски пари. Ще се направи опит да продължи да се живее от този източник номер едно – еврофондовете и от източник номер две – държавните поръчки. Трябва освен това да се приемат специални парламентарни мерки да не може всички досегашни неблаговидни действия в сферата на управлението на държавните пари да бъдат обсъждани или, не дай си Боже, наказвани.

- Каква съдба би имал Борисов, който до вчера анализатори наричаха феномен – като тази на Живков, като тази на Костов, като тази на царя?

- Не бих го сравнявал нито с Живков, нито с Костов, нито със Сакскобургготски. Борисов е наистина феномен, но е феномен, който няма аналози в досегашната практика. Борисов, такъв, какъвто го виждаме днес, е наказание за нашите общи грехове. Аз помня година по година как се създаваше ГЕРБ и какви сили се грижеха това да се появи. Не мога да прогнозирам никакви житейски развития, не ми е във фокуса. А иначе с усмивка бих могъл да кажа, че ако Борисов успее да се разбере с руските си партньори, още не е късно да си купи вила в квартала на руските милиардери на Рубльовка край Москва. Или при друг поврат би могъл да употреби част от трудовите си спестявания и да си осигури къща в слънчева Калифорния. Нищо фатална няма да му се случи. Той просто ще трябва да се раздели с поста си – за негово добро и за доброто на всички останали.

- Но Борисов в Калифорния или в Москва – това е изгнание, означава, че той няма политическо бъдеще в България.

- Аз не го възприемам като изгнание, а като най-после акостиране на желания бряг, където няма печали и тревоги, а има вечно упокоение. Така че политическата заупокойна може да звучи и оптимистично.

- Няма печали и тревоги в царството небесно, а ние говорим за царството земно.

- Според мен Рубльовка в Москва и Санта Моника в Калифорния също са част от царството небесно, където не достигат тревогите от презряната действителност, в която ние тъпчем калта.

- Като казвате, че Борисов е наказание за нашите общи грехове, кои грехове имате предвид? Това, което обикновено западните анализатори, пишейки за България, наричат недостатъчна зрялост на демократичното общество и неукрепнали демократични ценности? Склонността ни да се водим по популисти?

- Става дума за нещо по-просто и по-жестоко. Става дума за българското национално лековерие. Става дума за онова затъмнение на съзнанието, което ни връхлетя през втората половина на 89-та година и сега не желае да ни пусне, за да се върнем към обичайното си иронично трезвомислие. Ние твърде дълго отказваме да забележим разликата между това, което ни се иска и това, което е. Българите участваха в изграждането на най-отвратителни политически структури, функции и мероприятия. Всичко това ни се случи поради загуба на критичност. Ние твърде дълго живяхме в сънищата си, а предстои да се събудим. Затова не съм съгласен Борисов да бъде черният дявол на нашата действителност, не съм съгласен Борисов да бъде виновен за всичко.
Аз помня как българското общество приемаше всички абсолютно мерзки, отвратителни и престъпни решения на всички досегашни власти.

В България нищо не е станало с кърваво насилие, в България всичко стана с мир и любов, на българските черноморски пристанища не са акостирали самолетоносачи или крайцери, в София не е имало нападение на чужда армия. Никой не е идвал на Орлов мост, за да се налага да го посрещаме с цветя, макар че ние бяхме подготвили и цветята.

Обществото трябва да прати цената за своето безсмислено лековерие и безгрижно отсъствие на чувство за отговорност. Българите най-после трябва да уредят своите отношения с властта и със себе си.

Поредната розова приказва приключва и сега най-после действителността има шанс да влезе в правата си.

- Мислите ли? В лицето на Бойко Борисов българският народ не си ли намери бащица, нещо като повторение на Тодор Живков.

- Аз бих опазил паметта на Тодор Живков. Тодор Живков бе отговорен човек. Той беше пълен с глупости и неверни постановки, но знаеше, че отговаря за всичко с главата си. Той не спря да повтаря това и в годините, когато вече не бе на власт.

Докато Борисов е виртуозен в отказа да приеме своята лична отговорност. На Борисов са му необходими „гадовете“, за да развалят прекрасната действителност, която той е призван да изгражда.

Борисов нито веднъж не е поел отговорността истински. Но за другото сте права – ГЕРБ това е задгробният живот на БКП. Но не бива да бъркаме ГЕРБ с БКП. ГЕРБ е задгробният живот на БКП – нещо, което за малко да се случи, но се е оказало, че не може да се случи в действителността, а само в царството небесно, в което българите си въобразяваха, че имат участие. В резултат на всичко, днес България се управлява от около 1500 – 2000 много богати, много властни хора, които не са непременно отговорни по държавно-административен ред за това, което правят. България е една китна олигархия, едно китно олигархично царство.

- Какво ще дойде на мястото на Бойко Борисов? Как обществото ще излезе от това олигархично царство, с което очевидно от протестите не е съгласно?

- Проблемът е, че обществото не желае да се събужда. Продължава да вярва, че като пръждосат Борисов някъде на другия края на света, веднага ще потекат реките от мляко и мед, веднага всичко ще се оправи и животът ще бъде по-хубав от песен. Това е вярата, че подмяната на един човек, а не на системата, урежда нещата. Това не е форма на събуждане, това е форма на нежелание да се събудят.

България има нужда от оправяне на системата, но как се оправя олигархична система – това е много голям въпрос. От теорията знам, че от олигархията могат да следват две неща – едното е диктатура, но аз не виждам кандидат диктатори.

Другата възможност е демокрация, но за да има демокрация е необходимо да има поне една автентична лява партия и поне една автентична дясна партия. Не виждам такива. Може би догодина ще се формират автентични леви и автентични десни партии. Без всичко това няма път напред.

Има връщане на Борисов с друго име и с друг облик. Защото на самия Борисов му предстои жестока среща с действителността и затова му пожелавам здрави нерви и стабилно кръвно налягане.

- А президентът Радев? Каква е неговата роля?

- Очакването да видим в президента Радев добрия бащица е проява на същата тази политическа безотговорност, за която говоря. Единственият, от който българинът може да поиска нещо – е от самия себе си.