Управление на случаен принцип

Много често много неща изглеждат много очевидни, сякаш би трябвало да са абсолютно и всеобщо познание и не следва да е нужно да ги коментираме. След това за пореден път се пръква някое интересно решение и се чудя дали хората, които провеждат политики за нас от наше име, живеят в същата реалност като нашата или ни дели някаква непреодолима бариера. Непреодолимата бариера е и намигване към бариерата от 4% за влизане на политическа формация в Народно събрание. Струва ми се, че тя създава известни разлики между хората вън и вътре. Повод за интересното решение този път не е предстоящото затваряне, то за съжаление изглежда съвсем логично на този етап. Поредицата решения, които доведоха до него са интересните.

Очевидно би било например да се ваксинираме по график. Извън темата за коронавируса, очевидно би било законопроектите да се гласуват по график. За това обаче трябва кворум, което нерядко е трудна задача.

Вместо това сякаш се ваксинираме на случаен принцип, пилите зад волана сякаш ги хващат на случаен принцип, на случаен принцип сякаш се решава и кой конкретен човек ще бъде разследван за кое конкретно престъпление, на случаен принцип се взимат и решения какво ще направим, за да дишаме по-чист въздух. Даже и твърденията ни са малко случайни – като „усещане за корупция“ вместо действителна такава. Като „затваряне на държавата“, но частично, спорадично, само за някои и най-вече понякога. Като „препоръчителни“ мерки за по-чист въздух, вместо да прекратим пустото горене на каквото ни попадне, когато ни попадне и където ни свари.

Живеем в каквото стане и както стане, все без план или с план от днес за утре. Той, разбира се, видимо подлежи на промяна, точките в него са чисто условни – важното е да има нещо, написано на хартия, което чисто и просто влиза в графата „отчетена дейност“.

Март от миналата година изглежда ще се повтори, а ние вече трябваше да сме се справили с пандемията. Ако не справили, поне трябваше да имаме някаква посока, в която вървим. Трябваше да изпълняваме даден ваксинационен план, трябваше да сме отличили, работещите за характеристиките на нашето общество мерки и да, трябваше да ги спазваме.

А ние затъваме все повече и повече – и икономически, и здравословно, и психоемоционално. Много ми е любопитно каква комуникационна и поведенческа катастрофа ще заварим сред децата, когато някога евентуално заживеем малко по-нормално и те се върнат в училище. Да не говорим, че управляващите можеха поне да заговорят за психоемоционално състояние – ако не на възрастните, то поне на децата. Ако не по други причини, то поне от тартюфски патриотизъм.