България на парчета. Мри, гадино

Парчетосахме се. Тръгваме към нови избори три месеца след редовните и такова политическо и даже светогледно разделение не е имало в България от 90-те години. Но даже и тогава не изглеждаше така.
Вижда се като – и мнозина го гледат така – „бой последен е този“. Интернационалът – „Бой последен е този, дружно вси да вървим… Света да обновим“.

От рационална гледна точка не е много обяснимо.
Парите не са много, но стигат, макар и с някои лишения и ограничения. Предимно от луксозен характер.
Разбира се, има и хора, които са на ръба на оцеляването, но те не са от най-гласовитите. А и да викат – няма кой да чуе.

БВП расте с добри темпове. България стои добре в международен план, включително за Македония, позиции за Еврозоната, с Америка сме добре, донякъде – и с Русия.
Няма някаква кой знае каква драма.
Обективно.
Но.

Вътре в България ври и кипи и всеки се заканва другиму, както не е било дори през 90-а, когато мнозина имаха основание да търсят реванш и мъст. Включително за убити, прогонени, изселени хора, отнето имане, съсипани животи.
Но нямаше чак такова озверяване, с изключение на процесите срещу висшия ешелон на БКП, които излязоха ялови в крайна сметка.

Сега процеси още няма (а трябва). Новата власт, макар и по закон краткотрайна – направо посочва лошите и ги разкарва. Чегърта ги, хубава българска дума.
Прилича много на първите години след 44-а. Крив си, щото ние мислим така. Ако не си – докажи го. Ако не – мри, гадино.
Разбира се, не като в ония години. В смисъл няма бесилки и разстрели. Но има изгонване от работа, тормоз, агресия.

Има два големи блока в момента – и няколко по-малки.
Единият е ГЕРБ и избирателите му. Той е относително хомогенен, друг е въпросът как се е формирал.
Другият е на отрицателите на ГЕРБ. Той е нехомогенен. Довчерашни идеологически и манталитетни врагове са едно.
По средата на тези два блока има множество по-малки групички. Те не харесват твърде ГЕРБ, но не могат да приемат напълно и чегъртането му да става с подобни на гербаджийските методи.

Има и една по-голяма, по принцип и за всички времена – инертна маса, която или не се интересува, или гледа просто да се приспособи.
Финалната гледка е като за война, вътре в България, усилвана от истерични крясъци, откровени заплахи и от създаване на фалшиво усещане, че сме на поредния кръстопътен избор.

Което в един момент може да стане съвсем реално.

Всъщност се води битка за власт. За дълголетните демокрации – обичайно.
За България – представяна като на живот и смърт.
(Имаше такъв партизански роман – „На живот и смърт“).

Не.

Не е на живот и смърт.
Но България е озлобена, на парчета, които трудно си говорят.
Напоследък и не си.
И какво да очакваме.