За българската сплотеност и единство

Не може да се отрече, че протестите в нашата страна зачестиха. Това е израз на повишаващата се социална отговорност и мотивация за защита на личните права и свободи на гражданите. Не е без значение и броят на хората, излезли по улиците, за да изразят и защитят своята лична позиция. Именно този брой говори за една зараждаща се сплотеност, което е и нещото, което до този момент не е успявало да вирее свободно на нашата географска ширина.

Парадоксално в тук в антагонистична позиция се явява тук и скорошният референдум. Изключително ниската избирателна активност, която бе регистрирана , като че ли говори точно за обратното.  Въпросът на въпросите е защо? Кое сплотява българите и кое ги разединява?

Един от възможните отговори се крие в идеята за носенето на персонална отговорност – от една страна за теб самия, а от друга – за твоите сънародници, бъдещите поколения и  цялата държава, част от която си и ти самият. Народопсихологията би обяснила този феномен с това, че човекът по природа не обича да носи такава и каквато и да било друга отговорност.  Референдумът беше израз на избор между две противоположни алтернативи – „ЗА“ и „ПРОТИВ“.  Последиците от такъв избор тежат – понякога не толкова на съвестта, колкото на екзистенциалното битуване. Ето защо и тези, които имаха силата да отстояват своята позиция, бяха малко.  Разбира се, ако беше лесно да се направи този избор, едва ли щеше да се стигне до референдум.

Сега сме свидетели на едно своеобразно единство на десетки хиляди хора, които са обединени от обща кауза. Този път обаче изборът не се състои в „ЗА“ и „ПРОТИВ“ ,а само в „ПРОТИВ“.  Това показва, че дълбоко в българския манталитет е залегнало негативното. Готови сме да бъдем единни само тогава, когато има срещу какво да се борим. Мотивът за разрушението е по-силно изразен от идеята за създаването.  Да разрушим монополистичните структури, които ни „ограбват“ е каузата, за която се борим. Некоректно би било да не признаем ,че това все пак също е израз на силна позиция, на отстояването на правата и свободите , които се предполага, че би следвало да имаме по условие. И все пак, къде беше тази сила на масата, когато трябваше да се взима решение, което е от огромно значение за качеството на живот на всеки отделен човек?

Като рефрен зазвучават думите на Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“.  Сега, когато недоволството стига пикови нива, силата, необходима, за да се изправим срещу „еничарите“ , е двигателят на промяната, за която се борят всички.  Виждайки размерите на тълпата, тази сила от една страна, и недоволството – от друга , добиват невиждани размери в очите на гледащия, на отделния индивид. Това го кара да премине от пасивна в активна позиция.

Небезизвестният психолог Серж Московичи говори за силата и влиянието на масата и тълпата върху индивидуалните възприятия на отделния човек. Следвайки неговата логика, можем спокойно да достигнем до извода, че примитивността има най-голяма сила върху индивидите. Тя е средството, което ги обединява и сплотява. Излезнали на улицата, скандирайки, крещейки, недоволствайки, виждайки брата по идея до себе си, те се чувстват по-силни, по-могъщи, по-значими. Там, на улицата Човекът е неприкосновен, защото не е сам. Заобиколен е от хора, които подкрепят неговите идеи  и желания.  Анонимността също играе важна роля. Гласувайки, ти вече не си анонимен – личните ти данни биват записани. На площада обаче, ти си този, който искаш да бъдеш. Показваш това, което искаш другите да видят. Не си сам, подкрепят те.

Какво ли щеше да се случи ако имаше референдум, касаещ дейността на монополистичните структури в страната? Щяхме ли да бъдем всички заедно? Кое е по-силно – идеята, че противостоиш на нещо, че се бориш за неговото разрушаване, заличаване или това, че не си сам сред многото? Кое е онова, което ни прави единни? Може би отговорът на този въпрос ще доведе след себе си и отговор на много други въпроси относно проблемни за страната ни ситуации.